Рита Моналди - Печатът

Върнах се от зимника с малка гарафа добро червено вино и чаша. Едва успях да я напълня, когато лекарят обясни, че вината на моя господар се състояла в безмерната употреба на вино, която прави човека безумен, глупав, похотлив, словоохотлив и кръвожаден. Умерено пиели например Август и Цезар, докато непоправими пияници били Клавдий, Тиберий, Нерон и Александър, който, след напиванията си, понякога спял и по два дни непрекъснато, докато дойдел на себе си.

След което взе чашата и погълна повече от половината на една глътка:

— Не е лошо: здраво и благо — каза той, вдигайки над носа си чашата с малкото останала течност, наблюдавайки искрящия рубинен цвят. — И, както казвах, точната доза вино променя природните недостатъци и ги превръща в предимства, поради което нечестивецът става благочестив, скъперникът — щедър, горделивецът скромен, мързеливецът пъргав, срамежливият дързък — мълчаливостта и леността на ума виното превръща в остроумие и красноречие.

Изпи до дъно чашата, напълни я отново и я изгълта набързо.

— Но горко на онзи, който пие след изпълнението на телесните функции и след половия акт — предупреди той, докато с опакото на ръката си бършеше устни, а с другата ръка си наливаше за трети път. — По-добре е да пиеш, след като си ял горчиви бадеми и зеле или пък, ако след основното ядене си ял дюли, мармалад от дюли, миртови зърна и други затягащи храни.

Най-сетне той даде няколко глътки и на бедния Пелегрино.

После отидохме при Дулчибени, който като че ли се раздразни, като ме видя да придружавам Кристофано. Скоро разбрах защо: лекарят го помоли да оголи срамните си части. Възрастният гост ми хвърли един поглед и започна да мърмори. Разбрах, че присъствието ми го смущава и се обърнах. Кристофано го увери, че нямало да се наложи да се излага пред погледа ми, и определено не трябвало да се срамува от него, който беше лекар. После го помоли да застане на леглото на колене, подпрян на лакти, за да може да лекува по-лесно пришките му. Дулчибени, макар и с нежелание, се съгласи, като не пропусна преди това да си вземе табакерата. Кристофано ме накара да се наведа пред Дулчибени, та да го държа за раменете, за да не мърда. След малко лекарят щеше да започне да маже хемороидите е каустика: едно рязко движение на пациента можеше да излее течността върху копчетата или крачолите, повреждайки ги мигновено. Чул предупрежденията на лекаря, Дулчибени потисна с усилие една тръпка и нервно взе една щипка от прахчето, с което не се разделяше.

Кристофано започна делото си. В началото, както се очакваше, Дулчибени се гърчеше поради горенето от мехлема и надаваше кратки, потиснати викове. За да го разсейва, лекарят се опита да подхване разговор, питайки го кой е родният му град, как така е дошъл „При оръженосеца“ от Неапол и така нататък, сиреч всички ония въпроси, които от предпазливост аз все още не му бях задал. Дулчибени (както абат Мелани беше предположил) отговаряше едносрично, като оставяше темите за разговор да умрат една след друга, без да спомене нещо, което би могло да ми бъде от полза. Тогава лекарят засегна най-популярната тема през тези дни, тоест обсадата на Виена, и го попита какво се е говорило в Неапол.

— Не знам — каза Дулчибени лаконично, както и предполагах.

— Но затова се говори от месеци в цяла Европа. Според вас кой ще победи: християните или неверниците?

— Едновременно двете страни и никой — отвърна Дулчибени с явно нежелание.

Запитах се дали и по този повод, след като лекарят и аз излезехме от стаята му, Дулчибени щеше да подхване разпалена самотна реч по темата, която сега уж го отегчаваше.

— Какво имате предвид? — все пак настоя Кристофано, докато манипулациите му изтръгваха охкания от Дулчибени. — В края на една война, ако не се сключи взаимоизгоден договор, винаги има победител и победен.

Пациентът се сви рязко и успях да го задържа, чак след като го хванах за яката. Не разбрах дали болката го накара да избухне така яростно — каквото и да беше, този път Дулчибени предпочете събеседник от плът и кръв пред собственото си отражение в огледалото.

— Какво знаете вие! Толкова се говори за християни и османски турци, католици и протестанти, правоверни и неверници, като че правоверни и неверници съществуват наистина. Всичките до един обаче по един и същ начин сеят семето на омразата между отделните части от тялото на Църквата: тук римските католици, там привържениците на галиканизма, и така нататък. Но алчността и жаждата за власт не изповядват друга вяра, освен вярата в самите себе си.