Рита Моналди - Печатът

— Всъщност — пуснах въдицата с една дребна лъжа, — чувал съм да се говори за Нейно Величество Мария Тереза. Но само от наематели, преминали пътем през странноприемницата. Може би…

— Не може би — със сигурност е необходимо да узнаеш нещо повече — прекъсна ме грубо той, — и е добре да забравиш тези приказки, подходящи за устата на куртизанки, ако наистина искаш да разбереш коя беше Мария Тереза и какво означаваше тя за Франция и дори за цяла Европа.

Беше се хванал на въдицата и започна да разказва.

Пристигането на сватбеното шествие в Париж и посрещането на много младата Мария Тереза, инфанта на Испания (това узнах от Девизе, докато прокарвах ухаещата топка по плешките му), било едно от най-щастливите събития в цялата история на Франция. В един ясен ден през края на август 1660 година Луи и Мария Тереза пристигнали от Венсан. Младата кралица стояла в триумфална колесница, по-хубава от тази на самия Аполон; косите й, гъсти и къдрави, блестели като слънчевите лъчи и сияели победоносно върху красивата черна рокля, извезана със злато и сребро и украсена с безброй скъпоценни камъни с неоценима стойност; сребърните украшения по косата и белотата на лицето, които така съвършено се сливали със синия цвят на големите очи, й придавали великолепие, каквото никой никога не бе виждал преди и след това. Французите били ентусиазирани от тази гледка и, понесени от радостта и от преданата любов, която само верните поданици могат да изпитват, я обсипали с хиляди благословии. Луи XIV, крал на Франция и Навара, на свой ред изглеждал така, както поетите ни представят вече обожествените смъртни; цялото му облекло било извезано със злато и сребро, като по великолепие го надминавал единствено онзи, който го носел. Яздел прекрасен кон и бил следван от огромно множество принцове. Мирът между Франция и Испания, който кралят току-що бе дарил на Франция с това пищно бракосъчетание, възроди в сърцето на народа възторга и верността; и всички, които в този ден имаха щастието да го видят, се почувстваха щастливи, че той е техен господар и владетел. Кралицата-майка, Анна Австрийска, видя брачното шествие на младия крал и кралицата от един балкон към улица „Сент Антоан“: достатъчно бе да зърнеш лицето й, за да разбереш радостта, която тя изпитваше. Бракът на младите кралски потомци щеше да възслави величието на едното и на другото кралство, между които най-накрая се бе възцарил мир.

Триумфираше и кардинал Мазарини: неговото дело на далновиден политик, който бе възвърнал на Франция спокойствието и благоденствието с Пиренейския мир, достигаше по този начин своя апотеоз. Последваха месеци на празненства, балети, опери. Дворът никога вече нямаше да види такова изобилие на тържества, галантност и великолепие.

— И после? — попитах, погълнат от разказа.

— И после, и после… — въздъхна Девизе.

После бяха достатъчни няколко месеца — продължи той, — за да стане ясно на Мария Тереза каква ще бъде в действителност нейната съдба и на каква вярност бе способен спътникът й в живота.

Първоначално апетитите на младия крал бяха задоволявани от придворните дами на Мария Тереза. Дори жена му все още да не бе проумяла добре от какво тесто бе замесен Луи, помогнаха й новите му любовни авантюри, при това и не толкова тайни — с мадам дьо Ла Валиер, придворна на неговата снаха Анриет Стюарт. После дойде редът на мадам дьо Монтеспан, която дари Луи с цели седем деца. Тези непрекъснати изневери се разиграваха до такава степен публично, че народът вече наричаше Мария Тереза, мадам дьо Ла Валиер и мадам дьо Монтеспан „трите кралици“.

Кралят не познаваше задръжки: бе отдалечил от двора и няколкократно заплашвал със затвор горкия съпруг на мадам дьо Монтеспан, Луи дьо Гондрен, който се осмели да протестира, като облече траур и окичи с големи рога собствената си каляска. Междувременно кралят бе наредил да бъдат построени за любовницата му прекрасни дворци, с разкошни градини и фонтани. През 1674 г. мадам дьо Монтеспан остана почти без съпернички, след като Луиз дьо Ла Валиер се бе оттеглила в манастир. Новата фаворитка пътуваше с два впряга по шест коня, винаги следвани от каруца със запаси и свита от десетки прислужници. Расин, Боало и Ла Фонтен я възпяваха в стихове, а всички придворни считаха за голяма чест да бъдат приети в нейните покои, докато почитта към кралицата се ограничаваше до изискваното от етикета.

Звездата на мадам дьо Монтеспан обаче започна да залязва в мига, в който погледът на краля падна върху Мари Анжелик дьо Фонтанж, красива като ангел и тъпа като гъска. Мари Анжелик не се задоволи с това, че е надминала съперничките си. Тя се затрудняваше да схване ограниченията, които нейното положение й налагаше: настояваше да се появява публично до краля и не поздравяваше никого, дори кралицата, въпреки че някога бе част от свитата й.