Рита Моналди - Печатът

— Вие ли сте композирали и онзи мотив, който така често изпълнявате? Ако знаехте как омагьосва всички тук, в странноприемницата!

— Не съм го написал аз — отвърна той разсеяно. — Подари ми го кралицата, за да го свиря за нея.

— Значи познавате лично кралицата на Франция?

— Познавах я. Нейно величество Мария Тереза Австрийска почина.

— Съжалявам, аз…

— Често свирех за нея — каза той, без да обръща внимание на прекъсването, — а също и за краля, на когото имах случай да предам някои основни положения на китарата. Кралят винаги много я е обичал.

— Кого, кралицата?

— Не, китарата — отговори Девизе, като се намръщи.

— А, да, кралят е искал да се ожени за племенницата на Мазарини — сетих се аз, но веднага след това горко съжалих за думите си, задето по този начин бях издал, че съм подслушвал неговите разговори със Стилоне Приазо и Кристофано.

— Виждам, че нещичко поназнайваш — рече ми той, леко изненадан. — Предполагам, от абат Мелани.

Макар и изненадан, успях да разсея подозренията на Девизе:

— За Бога, синьоре. От този странен индивид, простете ми, че говоря така, гледам да стоя на разстояние, откакто… — на това място се престорих на засрамен, — откакто, как да кажа…

— Разбрах, разбрах, не трябва да казваш нищо повече — прекъсна ме с крива усмивка Девизе — и на мен не ми се нравят содомитите.

— И на вас ли се е налагало да се браните от Мелани? — попитах, молейки мислено за прошка заради безочливата клевета, с която бях опетнил честта на абата.

Девизе се засмя:

— За щастие, не! На мен никога не е… хм, не ми е досаждал. В Париж даже не сме разменяли и дума. Говори се, че Мелани е бил изключително сопрано по времето на Луиджи Роси, на Кавали… Пееше за кралицата-майка, на която много се харесваха меланхоличните гласове. Сега вече не пее: за жалост използва езика си за лъжи и доноси — каза той с кисел тон.

Беше даже прекалено ясно: Девизе не обичаше Ато и знаеше за неговата слава на интригант. Но с помощта на някоя необходима клевета върху абат Мелани и преструвайки се на по-наивен, отколкото бях в действителност, вече постигнах известна близост с китариста. С помощта на един добър масаж щях още повече да му развържа езика, както се беше случило с останалите наематели, може би щях да изтръгна някое и друго сведение за стария Фуке. Важното в случая, казах си аз, бе той да ме приема като най-прост прислужник, без мозък и без памет.

Подбрах от торбата си най-благоуханните есенции: бяло сандалово дърво, карамфили, алое, бензоин. Смесих ги според рецептата на маестро Николо дала Гротария от Калабрия, с бяло сандалово дърво, смола от стиракс, лауданум, еньовче, фъстъчена смола, райско дърво и лек дестилиран оцет. Приготвих една ароматна топка, която трябваше да прокарвам по раменете и хълбоците на младия музикант, упражнявайки лек натиск върху мускулите до като не се стопеше изцяло.

След като оголи гърба си, Девизе седна с лице към облегалката на стола, насочил поглед към решетката на прозореца: съзерцанието на дневната светлина, каза той, било единственото му утешение в тези мъчителни дни. В началото на масажа мълчах. После започнах да си тананикам мелодията, която така ме омагьосваше: „Казахте, че ви го е подарила кралица Мария Тереза; може би го е композирала тя?“

— О, не, какво ти минава през главата? Нейно Величество не композираше. А и после това рондо не е игра за начинаещи; то е дело на моя учител, Франческо Корбета, който го бил чул по време на едно от своите пътешествия и го подарил, преди смъртта си, на кралица Мария Тереза.

— Ах, вашият учител е бил италианец — коментирах разсеяно. — От кой град? Знам, че синьор дьо Муре идваше от Неапол, както един друг от нашите наематели, синьор Стилоне…

— Дори един нищо и никакъв прислужник като теб — прекъсна ме Девизе замислено, — е чувал за любовта между Всехристиянския крал и племенницата на Мазарини. Срамота. За кралицата никой нищо не знае, освен че Луи й изневеряваше. А най-голямото оскърбление, което може да се нанесе на една жена, и най-вече на Мария Тереза, е човек да я преценява само по външните белези.

Дълбоко ме жегнаха тези думи, които младият французин изглежда произнесе с искрена горчивина: когато преценяваш женския пол, никога не се задоволявай с първия поглед. Макар да усещах, че раната от нашата последна среща все още пареше прекалено жестоко, инстинктивно в мислите си се върнах към Клоридия, в мига, в който без срам ми бе заявила, че не съм й дал заплащането, което тя очакваше. И все пак, не можеше ли да се отнася и до нея твърдението на Девизе? Почувствах известен срам от дръзкото сравнение между двете жени — кралицата и куртизанката. Но повече от каквото и да било друго, усетих ненадейно да ме разяждат мъка, самота и безмилостен копнеж по моята Клоридия. И като не можех в момента да се преборя с нито едно от трите, започнах да ставам все по-нетърпелив да узная повече за съпругата на Всехристиянския крал, чиято съдба, ако съдех по думите на Девизе, е била тъжна и мъчителна. По някакъв начин, надявах се смътно, разказът щеше отново да ме насочи към обекта на моята слабост.