Рита Моналди - Печатът

— Канали — каза Ато.

— Гфъррррлъбх! — съгласи се мрачно Чаконио.

Угонио обясни, че съдържанието на каналите смущавало не малко колегата му и му пречело да разграничава с яснота други миризми.

Малко по-натам се оказа, че крачим в истинска тиня. Мирисът на застояло, в началото едва доловим, беше станал крайно наситен. Най-накрая разкрихме причината за всичко това. В лявата стена се отваряше една широка и дълбока цепнатина, от която се изливаше поток от смрадлива и черна водниста течност. Водата следваше после неравната наклонена част на галерията, като отчасти преливаше от двете страни и отчасти се губеше в мрака на нашия, като че ли безкраен, подземен проход. Докоснах срещуположната стена: беше влажна и оставяше по пръстите тънък слой кал. Вниманието ни бе привлечено от една подробност. Проснат по гръб във водата и безразличен към нашето присъствие, пред нас лежеше огромен плъх.

— Усмъртизиран — каза накратко Угонио, като го подритна леко с крак.

Чаконио взе плъха за опашката с два от ноктестите си пръсти и го остави да виси. От устата на животното прокапа в сивкавата вода тънка струйка кръв. Чаконио изви глава, наблюдавайки с пълно недоумение неочаквания феномен.

— Гфъррррлъбх! — коментира той замислено.

— Усмъртизиран, кръвоизпускащ, нездравословоцветущ.

— Как така знае, че е бил болен?

— Чаконио обича много тези гнусни животинчета, нали? — намеси се абат Мелани.

Чаконио кимна утвърдително с глава, разкривайки в една невинна животинска усмивка ужасяващите си жълти зъби.

Продължихме похода, като преминахме участъка от галерията, подгизнал от каналния отвод. По всичко личеше, че просмукването беше отскоро и че при нормални условия нямаше да намерим и следа от вода. Колкото до плъха, откритието изобщо не свършваше тук. Всъщност натъкнахме се на още три мъртви плъха, горе-долу с размерите на първия. Чаконио провери: при всички до един имаше същото изобилно кръвотечение, което според корписантарите трябваше да се дължи на някаква незнайна болест. Това беше нашата поредна среща с кръвта: първо петното върху листа от Библията, после ампулата, накрая плъховете.

Проучването бе ненадейно прекъснато от една нова непредвидима случка. Този път не ставаше дума за просмукване, пък било то и изобилно. Намирахме се пред истинска, дълбока водна маса, което течеше стремително в една галерия, перпендикулярна на нашата. Най-вероятно ставаше дума за подземна река, с която може би се бяха смесили някои екскременти, обикновено пренасяни от каналите. Обаче я нямаше противната миризма, която по-рано толкова беше смутила Чаконио.

Макар и с разочарование, трябваше да се обявим за победени. Не бе възможно да се продължи по-напред, а и бе изминало доста време от тайното ни измъкване от „Оръженосеца“. Не беше разумно да отсъстваме прекалено дълго от странноприемницата и да рискуваме липсата ни да бъде забелязана. И така, уморени и изтощени, решихме да се върнем обратно.

Докато се обръщахме обратно, Чаконио навири нос във въздуха за едно последно подозрително вдишване.

Ато Мелани кихна.

Завръщането към „Оръженосеца“ беше дълго, тъжно и уморително. Прибрахме се по стаите си с ръце, лице и дрехи, оцапани с кал и пропити с влага. Хвърлих се в леглото крайно изтощен, потъвайки почти мигновено в дълбок и непробуден сън.

Когато се събудих на следващата сутрин, установих, че лежа в същото положение, в което се бях проснал. Имах чувството, че краката ми са били премазани от ударите на хиляди тояги. Протегнах ръка, за да се хвана за нещо и да се надигна, но дланта ми докосна някакъв предмет с шумоляща и грапава повърхност, с който очевидно бях споделил леглото. Беше астрологическият вестник на Стилоне Приазо, чието четене бях изоставил ненадейно преди около двадесет и четири часа, когато Кристофано ме бе повикал на работа.

Току-що изминалата нощ за щастие ми бе помогнала да забравя ужасяващите събития, които вестникът по загадъчни пътища беше предвидил с точност: смъртта на Колбер, тази на Муре (сиреч на Фуке) и наличието на някаква отрова; „зловредните трески“ и „отровните болести“, които моят господар и Бедфорд щяха да изпитат на гърба си; „тайното съкровище“, излязло на бял свят през първите дни на месеца, тоест писмата, скрити в кабинета на Колбер и откраднати от Ато; „земетресенията и подземните огньове“, които се бяха отприщили в килера. И като капак на всичко, предзнаменованието за обсадата на Виена, тоест, според вестника, „сраженията и нападенията на градовете“, призовани от Али и Леополд Австриеца.