Рита Моналди - Печатът

За кредиторите на Фуке, които ненадейно бяха изскочили от всички страни, останаха само трохите. Един от тях, железар на име Жоли, проникна във Во и в останалите резиденции, откъсвайки със собствените си ръце, полудял от ярост, облицовките от скъпоценна кожа; после изрови и отнесе със себе си изключително модерните водопроводни тръби от олово, без които парковете и градините във Во нямаха почти никаква стойност. Гипсовите украси, орнаментите и полилеите бяха набързо изтръгнати от хиляди разгневени ръце. В края на плячкосването славните резиденции на Никола Фуке приличаха на две празни мидени черупки: доказателствата за чудесата, които съдържаха, сега събират прах из подземията на грабителите. А пък притежанията на Фуке на Антилските острови бяха унищожени от отвъдморските служители на Главния интендант.

— Замъкът Во по-хубав ли беше от кралския дворец Версай?

— Во предхождаше Версай с цели пет години — каза Ато с умерен възторг. — И в много отношения е послужил за негов образец. Ако знаеш само как се свиват сърцата на онези, които някога посещаваха Фуке, а днес, разхождайки се из Версайския дворец, разпознават картините, статуите и останалите чудеса, които принадлежаха на Главния интендант и все още носят отпечатъка на неговия фин и изискан вкус…

Замълча и за миг ми се стори, че щеше да се отдаде на сълзите.

— Преди една-два години мадам дьо Севинье посети замъка Во — продължи Ато. — Там са я видели да плаче с часове над руините за всички тези съкровища и за техния велик господар.

Наказанието бе утежнено от затворническия режим. Кралят дал заповед в Пинероло да се забрани на Никола Фуке дори да пише или да говори с когото и да е, освен със своите надзиратели. Това, което затворникът имаше в главата и на езика, щеше да си остане за него, и само за него. Единственият, който можеше да чува гласа му, достигнал до ушите на пазачите, бе кралят. И ако Фуке не искаше да разговаря със своя палач, тогава бе по-добре да си мълчи.

Мнозина в Париж започнаха да търсят някакво обяснение. Ако Луи XIV беше пожелал да накара затворника да замълчи завинаги, не липсваха възможности да му бъде поднесена някоя супа, подходящо гарнирана…

Но времето минаваше, а Фуке живееше. Може би въпросът бе по-сложен. Може би владетелят желаеше от все сърце нещо, което затворникът, в студената тишина на своята килия, продължаваше да пази за себе си. Един ден, мислеха всички, мъките на затворничеството щяха да го убедят да проговори.

Угонио привлече вниманието ни. Погълнати от нашия разговор, бяхме забравили, че докато се намирахме в дома на Тиракорда, Чаконио беше надушил нечие чуждо присъствие. Сега носът на корписантарят отново бе доловил нещо.

— Гфъррррлъбх!

— Присъствиец презапотен, позаувехнал, позанаплашен — обясни Угонио.

— Може ли случайно да ни каже какво е ял на закуска? — попита шеговито Ато.

Уплаших се, че корписантарят щеше да го вземе навътре, тъй като неговото изключително деликатно обоняние ни беше от полза и най-вероятно щеше да ни послужи и за в бъдеще.

— Гфъррррлъбх! — отговори обаче Чаконио, след като навири във въздуха безформения си, осеян със струпеи нос.

— Чаконио е понаноздрил цици от крава — преведе неговият другар — с вероятност от стафиди, пресушеница и беловиница, може би с бульонче и захарче.

Ато и аз се спогледахме смаяни. Беше именно ястието, което с толкова старание бях приготвил за наемателите на „Оръженосеца“. Чаконио не можеше да знае нищо: и въпреки това, бе способен да различи, в следата от мирис на непознатия, не само миризмата на кравешкото виме, но даже и аромата на някои съставки, които бях прибавил. Ако обонянието на корписантаря не се лъжеше, установихме с удивление, че преследвахме един от наемателите на „Оръженосеца“.

Разказът за процеса на Фуке се беше проточил прекалено много. Междувременно бяхме изследвали един доста дълъг участък на галерия С . Трудно бе да се каже колко се бяхме отдалечили от подземието на площад „Навона“ и къде се намирахме в момента. Но освен някои леки завои, проходът нямаше почти никакви съществени отклонения — впрочем, бяхме следвали единствената възможна посока. Едва бяхме стигнали до тези заключения и всичко се промени.

Земята под краката ни стана влажна и хлъзгава, въздухът още по-гъст и тежък, а в черната тишина на галерията започнахме да долавяме едно далечно шумолене. Тръгнахме предпазливо, а Чаконио въртеше глава, сякаш за да демонстрира нетърпимост. Усещаше се някаква отвратителна миризма, която ми беше някак позната, но все още не можех да си изясня.