Рита Моналди - Печатът

После запалихме една лампа и се спуснахме в отвора. В мига, когато тежкият дървен капак се затръшна с приглушен удар, най-накрая можах да споделя на абат Мелани откритието си. Бяхме влезли в дома на Джовани Тиракорда, стария личен лекар на папата.

— Сигурен ли си? — попита ме абат Мелани, докато потъвахме отново в подземните тунели.

— Разбира се, че съм сигурен — отвърнах аз.

— Тиракорда, какво съвпадение — коментира Ато с лека усмивчица.

— Познавате ли го?

— Това е изключително съвпадение. Тиракорда беше лекар на конклава, на който бе избран за папа Климент XI Роспильози, мой съгражданин. Там присъствах и аз.

Аз пък не бях разменял и дума със стария лекар. Тиракорда, в миналото личен лекар на двама папи, днес беше доста почитан в квартала, дотам, че все още го наричаха с титлата „папски лекар“, макар в действителност да изпълняваше задълженията на заместник. Живееше в един малък дворец, собственост на херцог Салвиати, който се намираше на „Улицата на Мечката“ само през два входа от „Оръженосеца“, на ъгъла с улицата на „Женската баня“. Картата на подземията, която Ато беше изготвил, се беше оказала достоверна: от галерия в галерия, попадайки в конюшнята на Тиракорда, почти се бяхме върнали до точката на тръгване. Знаех малко, даже съвсем малко, за Тиракорда — че имаше жена (може би онази Парадиза, чието име малко по-рано бяхме чули), че в неговата голяма и хубава къща се навъртаха и две-три девойчета, които помагаха в домакинската работа и че упражняваше своя занаят в главната лечебница „Санто Спирито ин Сасия“.

Беше повече кръгъл, отколкото висок, почти без врат, с приведени рамене и голям корем, върху който полагаше скръстените си ръце, почти като въплъщение на търпението и толерантността, което говореше за един муден и далеч не войнствен характер. Понякога го бях зървал от прозореца да върви по „Улицата на Мечката“, клатушкайки се в дългата си до петите роба, бях го наблюдавал да се спира на весела раздумка с някой дюкянджия, заглаждайки мустачките и едва забележимата си брадичка. Тъй като явно не обичаше перуки, и независимо от плешивостта си, постоянно ходеше с шапка в ръка, леко наръбеният му череп блестеше на слънцето, над ниското и сбръчкано чело и заострените уши. Когато веднъж го срещнах, ме поразиха румените му бузи и добродушният му поглед: рошавите вежди над дълбоко хлътналите очи, с уморения поглед на лекар, който непрекъснато наблюдава чуждите страдания, но никога не може да се примири с тях.

След като преминахме най-трудната част от обратния път, абат Мелани попита Угонио дали може да го снабди с копие от ключа, който беше използвал вчерашната нощ, за да отвори вратата на помещението.

— Удостокълнявам се на свръхвашата решителност, че не ще произпусна туй що ми се претендиска, и преди от винаги. Макар че, за бъда повеч отец отколко отцеубиец, беше по-усъвършенствено нещо за извършение да се извършува в преизминалото нощобдение.

— Казваш, че щеше да е по-добре да направим копие на ключа миналата нощ? И къде?

Угонио сякаш бе изненадан от въпроса.

— Свръхнатураличестествено в училището на „Ключарниците“, гдето печатствува Комарек.

Ато сбръчка чело. После мушна едната си ръка в джоба и извади оттам листчето от Библията. Прокара няколко пъти длан по него, след което го приближи странично до лампата, която държеше в ръка. Видях го да разглежда съсредоточено сенките, които мачканиците хвърляха на светлината.

— Проклятие, как така ми е убягнало? — изохка абат Мелани. И ми посочи с пръст една форма, която чак сега забелязах в средата на листа:

— Ако наблюдаваш внимателно, независимо от жалкото състояние на хартията — започна да ми обяснява той, — ще зърнеш горе-долу по средата очертанията на голям ключ с издължен пръстен, точно като този от стаичката. Ето, точно тук, където листът е останал по-гладък, докато от двете страни се е намачкал.

— Значи това парче хартия е просто обвивка на ключ? — заключих изненадано.

— Точно така. В действителност именно на улицата на „Ключарите“, където се намират всички дюкянчета за ключове и ключета, открихме нелегалната работилница на Комарек, печатарят чиито услуги ползваше Стилоне Приазо.

— В такъв случай разбирам — установих аз. — Стилоне Приазо е откраднал ключовете и после е отишъл да си извади копие на улицата на „Ключарите“, близо до Комарек.

— Не, скъпи мой. Някои от наемателите (ти сам ми го каза, помниш ли?), твърдят, че в миналото вече са отсядали в странноприемницата „При оръженосеца“.