Рита Моналди - Печатът

— Евентуализирайки, вратището може да се разключи. За да излеза по-благодеятел, отколко лошодеятел, добре разбирам — отговори Угонио без да се смушава, изваждайки като с магия от своята мърлява наметка един огромен железен пръстен, към които бяха привързани десетки, даже стотици ключове с най-разнообразни форми и размери.

Ато и аз бяхме смаяни. Угонио веднага започна да опипва с котешка бързина подрънкващата връзка. След няколко мига лапите му спряха на един стар, ръждясал дополовината ключ.

— Сега Угонио разключва и, за да бъде не кат селски лекар, щот удовлетворявайки дълга се увеличава на покръстения радосността — каза той, доволно ухилен, докато завърташе ключа в ключалката. Механизмът се отвори с леко щракване.

По-късно двамата корписантари щяха да ни обяснят и тази поредна изненада. За да имат достъп до подземията на града, често им се налагало да проникват под земята през подземията, кладенци и врати, затворени с катинари или с ключалки. За да разрешат проблема (и „намалявайки грамовете, за да се не уголемят грандоманите“, бе подчертал Угонио) двамата се бяха посветили на методичното подкупване на слуги, пажове и ратаи. Съзнавайки отлично, че господарите на вилите или на къщите, които държаха в себе си ключовете, никога и на никаква цена не биха им позволили да имат свои дубликати, двамата корписантари уговаряли вземането на копия от ключовете с прислугата. В замяна подхвърляли на слугите някоя и друга от техните скъпоценни реликви. Разбира се, при тези сделки Угонио и Чаконио се бяха погрижили да не дават парчета от своята най-добра плячка. Но на няколко пъти им се наложило да направят една-две мъчителни саможертви — за ключа на една градина, от която се влизало в някаква катакомба в близост до Апиевия път, например, било нужно да се разделят с високо оценяван фрагмент от ключицата на свети Петър. Мъчително беше да се разбере по какъв начин са се водели подобни сериозни преговори посредством грухтенето на Чаконио и езиковите пируети на Угонио. Едно обаче бе сигурно — двамата притежаваха ключове, от килерите и подземията на голяма част от дворците в града. А ключалките, за които не разполагаха с ключ, отваряха често с някой от множеството други ключове, малко или много подобни.

Когато отворихме с ключа на Угонио вратата на конюшнята, се убедихме, че се намираме във вътрешността на обитавана къща. Приглушени от разстоянието се носеха различни звуци и гласове, идващи от горните етажи. Преди да изгасим единствената все още запалена лампа, разполагахме с няколко секунди, за да хвърлим поглед наоколо. Бяхме влезли в кухненско помещение, пълно с чинии, огромен котел, три други котлета, железни тигани, делви, бакърени мангали, глинени тави с железни дръжки, едно малко корито, различни тавички и кани, грейки за легло и стомни. Цялата кухненска посуда беше окачена по стените или се съхраняваше в голям отворен шкаф от светло дърво и в още един по-малък. Всичко беше с отлично качество, каквато ми се щеше да бъде и малкото посуда, с която разполагахме в „Оръженосеца“. Прекосихме помещението, внимавайки да не се препънем шумно в някой тиган, поставен случайно на земята.

На срещуположната страна на кухнята имаше друга врата и от там проникнахме в следващата стая. Принудихме се пак да запалим за няколко минути лампата, която предвидливо покрих с ръка.

Намирахме се пред легло с балдахин, покрито с тъкана завивка на райета в жълто и червено. От двете му страни имаше две дървени масички, а в един ъгъл — стол от протрита кожа без облегалки за ръцете. Имайки предвид тази стара мебелировка и някакво странно витаещо усещане за запуснатост, предположихме, че спалнята е необитаема.

Направихме знак на Угонио да се върне и да ни изчака при конете — в случай на бързо отстъпление, двама неканени гости може би щяха да успеят да се измъкнат, докато трима със сигурност щяха да се окажат в по-голяма беля.

Току-що посетената стая също разполагаше с втори изход. След като отново изгасихме лампата, наострихме уши в посока към тази врата. Гласовете на обитателите бяха доста далечни, и не можеха да ни подскажат дали рискуваме — открехнахме полека вратата и влязохме в следващото помещение, четвъртото. Това бе преддверието на къщата. Входната врата, както можахме да отгатнем, макар и почти изцяло потопени в тъмнината, се намираше вдясно от нас. Пред нас, в края на коридорчето, се извиваше спираловидно стълбище, което водеше към горния етаж. На върха на стълбището проблясваше някаква неясна светлинка, която ни позволяваше да се ориентираме.