Рита Моналди - Печатът

— И това също е странно — отбеляза абат Мелани. — Най-малкото не го очаквах.

Накрая изглежда галерията извеждаше на повърхността. Вместо стълбище, този път се изправихме пред една доста полегата пътека. Ненадейно обаче пред очите ни се появи спираловидно стълбище, с каменни стъпала, майсторски взидани в земята. Корписантарите сякаш нямаха особено желание да се качат. Угонио и Чаконио не бяха в настроение — след като се бяха отказали от листа от Библията, сега бяха видели да им се измъква под носа и ампулата.

— Добре тогава, вие ще останете тук, докато се върнем — разреши им с нежелание Ато.

Докато започвахме изкачването, попитах абата защо се беше учудил, че галерията D, която току-що бяхме преминали, завива наляво.

— Много просто — ако си наблюдавал внимателно картата, която ти показах, ще забележиш, че почти сме се върнали до точката на тръгване, тоест в близост до нашата странноприемница.

Бавно изкачвахме стълбата, докато не чух глух удар. Абат Мелани изруга. Беше ударил главата си в един капак. Трябваше да му помогна в бутането, докато дървеният капак, който не беше затиснат отгоре, не се вдигна.

Озовахме се в затворено помещение. Въздухът миришеше остро на урина и животни. Намирахме се в конюшня.

Тук бе оставена една малка карета с две колела, която разгледахме набързо. Имаше кожен покрив, защитен с навосъчено платно, поставено на метална рамка, украсена с гладки железни топки. От вътрешната страна на покрива бе изрисувано красиво небе в розови оттенъци, а върху седалките, за по-голямо удобство, бяха сложени две възглавнички. Освен това имаше и каляска, по-обикновена, но по-голяма, и тя с кожен покрив. Наблизо стояха мълчаливо, но видимо раздразнени от нашето присъствие, два коня, малко застарели и не в много добро състояние.

Помагайки си със слабата светлина от лампата, промуших глава във вътрешността на каляската и забелязах там, окачено на задната седалка, едно огромно разпятие. От дървения кръст висеше нещо подобно на малка желязна клетка. В нея имаше миниатюрна стъклена сфера, в чиято вътрешност се забелязваше неопределена кафеникава маса.

Ато също се бе приближил, за да освети вътрешността на екипажа.

— Трябва да е някаква реликва — каза той, като приближи лампата. — Но да не губим време.

Навсякъде около нас бяха разхвърляни (и без малко щях да се спъна шумно в тях) ведра за миене на каретите, гребени, чесала и вили за сламата.

Без да се бавим повече от необходимото, открихме една порта, която извеждаше по всяка вероятност във вътрешността на някакво жилище. Побутнах предпазливо портата. Беше заключена.

Обърнах се разочаровано към абат Мелани. Той също изглежда се колебаеше. Не можеше и дума да става да насилим ключалката, защото можеше да бъдем разкрити от обитателите, и да ни осъдят дори два пъти — задето сме избягали от карантината и задето сме направили опит за обир.

И без туй беше голям късмет, че все още не се бяхме сблъска ли с някого, помислих си, когато забелязах една чудовищна ръка със зловещи нокти да се отпуска върху рамото на абат Мелани. Като по чудо се удържах да не извикам, докато Мелани се сви, готвейки се да окаже съпротива на непознатия, който го нападаше в гръб. Заповядах си да хвана нещо — тояга, ведро, каквото и да е — и да ударя нападателя. Много късно — непознатият застана между нас.

Беше Угонио. Видях Ато няколко пъти да сменя цвета на лицето си от преживения ужас, дотам, че му се зави свят и му се наложи да поседне.

— Идиот, без малко да умра от страх! Казах ти да останеш там долу!

— Чаконио е наподушил някъв присъствуващ. Има претендиции да бъде инструктуриран.

— Добре, сега се връщаме долу и… но какво държиш в ръка?

Угонио вдигна рамене и погледна въпросително двете си ръце, като че ли не знаеше за какво говори Ато. В дясната обаче стискаше разпятието, което бяхме видели окачено във вътрешността на каляската.

— Веднага го върни на мястото му — нареди му абат Мелани. — Никой не трябва да разбира, че сме влизали тук.

— После се върни при Чаконио и му кажи, че след малко ще дойдем и ние, защото тук, горе, изглежда ще имаме малко работа — добави той, посочвайки вратата.

След като върна на място разпятието с крайно нежелание, Угонио се доближи до заключената порта и прилепи лице към ключалката, надничайки любопитно през дупчицата.

— Защо по дяволите губиш време, животно такова? Не виждаш ли, че е заключена и от другата страна няма светлина? — скара му се Ато.