Рита Моналди - Печатът

— Не разбирам — прошепна той раздразнено в края на огледа, — тук има всичко: история, философия, християнска доктрина, древни и съвременни езици, религиозни книги, най-различни редки и любопитни теми и даже малко астрология. Ето, гледай тук: „Тайните на звездите“ от някой си Антонио Карневале и известните Ephemerides Andreae Argoli (Астрономическите дневници на Андреа Арголи) Но на нито една от тях не е написано името на собственика.

Тъй като късметът до тогава винаги беше на наша страна и на косъм се бяхме разминали с това да бъдем изненадани от господаря на дома, вече се канех да предложа на Ато да си идем, когато попаднахме на една книга — първата, посветена на медицината.

Всъщност се бях разтършувал в една от по-високите полици и в ръцете ми бе попаднал един том от Валесиус, а после Medicina Septentrionalis (Експериментална медицина) и Anatomia pratica (Практическа анатомия) от Бонетус, един Antidotario Romano (Римски сборник на противоотровите), една Liber observationum medicarum Ioannis-Chenchi (Книга на медицински наблюдения на Джовани Ченчи), една De mali Ipocondriaci (За хипохондричните болести) от Паоло Такия, един Commentarium Ioannis Casimiri in Hippocratis Aphorismos (Коментар на Йоан Казимир към Афоризмите на Хипократ), една Enciclopedia Chirurgica Rationalis (Рационална хирургическа енциклопедия) от Джовани Долео и множество други ценни писания в областта на медицината, хирургията и анатомията. Бях поразен, между другото, от четирите тома от едно седемтомно издание на творбите на Гален, всички в изключително красива подвързия, в яркочервена кожа със златни арабески; останалите три липсваха. Взех един, наслаждавайки се на допира на скъпата корица, и го отворих. Малък надпис, поставен в долната част на титулната страница, гласеше Ioannis Tiracordae — на Джовани Тиракорда. Същото се отнасяше и до другите книги на медицинска тематика.

— Знам го! — прошепнах възбуден. — Знам къде сме.

Канех се да му съобщя своето откритие, когато отново бяхме изненадани от отварянето на врата на първия етаж. Разнесе се старчески глас.

— Парадиза, слизай, че нашият гост иска да си върви.

Женски глас отговори от втория етаж, че слиза.

Значи щяхме да бъдем между два огъня: жената, която слизаше от втория етаж и стопанинът на къщата, който я чакаше на първия етаж. Салончето беше прекалено мъничко, за да се притаим там, без да бъдем забелязани. Щяхме да бъдем разкрити.

Чуването, осъзнаването и действието се сляха в един миг. Като гущери, преследвани от хищна птица, се шмугнахме с отчаяна бързина надолу по стълбите, надявайки се да спечелим съревнованието с другата двойка към приземния етаж. В противен случай нямаше да имаме път за бягство.

След по-малко от секунда дойде моментът на истината: бяхме слезли само няколко стъпала, щом чухме гласа на стопанина на дома:

— И утре не забравяйте да ми донесете онова ваше питиенце! — каза той полугласно, но с доста жизнерадостен тон, очевидно обръщайки се към своя гост, докато се приближаваха към долния край на стълбата. Време нямаше: бяхме загубени.

Всеки път, когато се сещам за онези моменти, си повтарям, че единствено Божественото снизхождение ни спаси от наказанието, което и без друго си бяхме заслужили. Обаче си казвам също така, че ако абат Мелани не се беше сетил за някои от своите ходове, нещата щяха да се развият по съвсем различен начин.

Всъщност Ато има идеята да духне светкавично четирите свещи, които осветяваха тази част от стълбището. После отново се шмугнахме в стаичката, където поехме едновременно дъх и угасихме и там свещника. Когато господарят на къщата се появи на стълбите, се озова във възможно най-гъстия мрак.

Разнесе се гласът на жената, която го молеше за запали свещите. Това имаше двоен ефект: не можеха да ни забележат, а освен това двамата мъже, снабдени с една-единствена лампа, се върнаха обратно, за да вземат свещ. В този кратък промеждутък от време, ние се шмугнахме опипом по стълбите.

Щом стигнахме до приземния етаж, мигновено нахълтахме в изоставената спалня, от която преминахме в кухнята и накрая в помещението за екипажите. Тук в устрема си се спънах и паднах по лице върху тънкия слой слама, предизвиквайки раздразнението на една от двете стари кранти. Ато затвори бързо вратата, която Угонио заключи незабавно и без усилие.

Останахме неподвижни в мрака, запъхтяни, прилепили уши към вратата. Стори ни се, че чуваме две или повече лица да слизат в двора. Стъпките продължиха по паважа в посока към голямата порта, която извеждаше на улицата. Чухме тежкото крило да се отваря, а после да се затваря с трясък. Други стъпки се върнаха назад и заглъхнаха нагоре по стълбите. Стояхме две-три минути в гробна тишина. Опасността бе преминала.