Рита Моналди - Печатът

Абат Мелани помръкна.

— Само един въпрос: защо не ни го казахте по-рано? — попита той, докато вече си представях едновременния отговор на корпсантарите.

— Не бяхме имали благопочестта да бъдем въпросирани — отвърна Угонио.

— Гфъррррлъбх! — съгласи се Чаконио.

Следователно Робледа не беше откраднал ключовете и перличките, не се беше спускал в подземията, не беше изгубил откъснатата страница от Библията, не знаеше нищо за „Улицата на ключарите“, нито за Комарек. Още по-малко пък за синьор Муре, тоест за Никола Фуке. Или по-точно казано, нямаше основания да го подозираме повече от когото и да било друг, тъй като дългата му реч за пророчеството на свети Малахия беше чиста случайност. В общи линии се намирахме отново на изходната точка.

За сметка на това бяхме открили, че галерия D извежда в един голям дом, чийто собственик бе личният лекар на папата. Но и още една загадка се беше изправила пред нас през тази нощ. Към откритието на листа от Библията се добавяше и намирането на малката ампула с кръв, която някой неволно (или може би нарочно) бе изгубил в галерията, която водеше към дома на Тиракорда.

— Мислите ли, че крадецът е загубил ампулата? — попитах абат Мелани.

В този миг абатът се спъна в един камък, който стърчеше от земята, и падна лошо. Помогнахме му да се изправи, макар той да отказваше всякаква помощ; изтупа се светкавично от прахта, крайно изнервен от случилото се, и започна да кълне строителите на галерията, чумата, лекарите, карантината и накрая двамата невинни корписантари, които, засипани с толкова незаслужени нападки, си размениха погледи, изпълнени с обида.

Така можах, благодарение на този на пръв поглед незначителен инцидент, да доловя ясно странната промяна, която от известно време се забелязваше в абат Мелани. Ако през първите дни неговите очи се стрелкаха на всички посоки, то сега бяха постоянно замислени. Вече не стъпваше гордо, а предпазливо, първоначалната му сигурност се бе превърнала в колебание. Неговите целенасочени и многозначителни разсъждения понякога отстъпваха място на съмнения и нерешителност. Вярно, бяхме проникнали успешно в дома на Тиракорда, излагайки се на сериозни опасности. Вярно, дръзвахме да изследваме нови подземни проходи почти слепешката, подпомагани повече от носа на Чаконио, отколкото от нашите лампи. Но през това време сякаш забелязвах от време на време ръката на абат Мелани леко да трепери, а очите му да се затварят в някаква безмълвна молитва за спасение.

Такова ново разположение на духа, което за момента се долавяше само откъслечно, подобно на полуразкопани останки, се беше проявило при него отскоро, даже от съвсем скоро. Трудно бе да се посочи със сигурност причината; всъщност то не се беше породило от някаква конкретна случка, ами от стари и нови събития, които може би сега се съединяваха в една-единствена форма. Форма, която си оставаше неясна. А субстанцията беше черна и кървава, като страхът, който, бях сигурен в това, измъчваше мислите на абат Мелани.

От галерия D отново се бяхме вмъкнали в проход С , който без съмнение заслужаваше да бъде изследван обстойно впоследствие. Сега обаче, като оставихме вдясно от нас разклонение Е , което водеше към папската канцелария, бяха продължили напред.

Отбелязах вглъбеното изражение, но най-вече мълчанието на абат Мелани. Досетих се, че той обмисля нашите открития и затова реших да го разсея с любопитството, което самият той няколко часа по-рано бе предизвикал в мен.

— Казахте, че Луи XIV никога не е мразил някого повече от Главния интендант Фуке.

— Да.

— И че, ако разбереше, че Фуке, вместо да е умрял в Пинероло, се намира в Рим — жив и свободен, неговият гняв със сигурност е щял да избухне отново.

— Точно така.

— Но защо е тази настървена омраза?

— Това не е нищо в сравнение с беса, който бе обладал владетеля по време на ареста и процеса.

— Не му ли стигна на краля това, че го е свалил от всички постове?

— Не си единственият, който си задава подобни въпроси. И нищо чудно, защото никой все още не е намерил отговор. Аз също. Поне засега.

Загадката на омразата на Луи XIV към Фуке, обясни абат Мелани, била в Париж обект на неспирни дискусии.

— Има няколко неща, които, поради липса на време, все още не съм успял да ти разкажа.

Престорих се, че вярвам на това оправдание. Но знаех, че чак сега, по причината на новото си душевно състояние, Ато бе склонен да ме направи съпричастен към много неща, които по-рано беше премълчал. И така той пак се върна към ужасяващите дни, в които примката на заговора се бе затегнала около врата на Главния интендант.