Рита Моналди - Печатът

Взех едно гърне с вимета от крава и се върнах в кухнята. Изтърсих парчетата месо от солта и ги сварих всичките. После нарязах няколко на тънки резени, овалях ги в брашно, панирах ги и ги изпържих, а после ги залях със сос по свой избор. Още няколко задуших с ароматни треви и подправки в малко гъст бульон и стафиди. Други пък приготвих запечени на пещ с бяло вино, лимонов сок, един-два вида сушени плодове, бадеми и лентички шунка. Други накълцах на парченца, накиснах ги във вино и после ги сложих като пълнеж във втасало тесто с билки, шунка и други осолени меса, резени плодове, с бульон и захар. Останалите сготвих с малко мас, увити в лентички прошарена сланинка и връхчета карамфил, стегнати в мрежичка и набучени на шиш.

Накрая бях уморен до смърт. Кристофано, дошъл в кухнята към края на дългия ми труд, ме завари полужив, потънал в пот, задрямал край печката. Разгледа и помириса ястията на масата подред. Обърна се към мен с бащинско, доволно изражение.

— Аз ще се погрижа за разнасянето, момче. Ти иди да си починеш.

Сит от многократните опитвания, които си бях позволил по време на готвенето, изкачих стълбите до таванското помещение, но не влязох в стаята. Седнах на стълбите и без никой да ме вижда, се насладих на заслужения успех: в продължение на половин час из коридорите на „При оръженосеца“ отекваше доволно тананикане, преглъщане и мляскане. Хорът на стомасите, които връщаха шумно насъбрания въздух, даде знак, че съдовете вече можеха да бъдат прибрани. Удовлетворението извика сълзи в очите ми.

След това се заех да обиколя стаите — не исках да пропусна възможността да получа похвалите на наемателите на „Оръженосеца“. Обаче когато се озовах пред прага на абат Мелани, го чух да припява меланхолично. Бях поразен от жалния тон на гласа му, така че останах да слушам:

Повтаряше строфата по изключително майсторски начин и все в нови и изненадващи мелодични вариации.

Тези думи обаче ме смутиха, защото ми се струваше, че вече съм ги чувал някога и някъде, а и аз самият не се сещах по какъв повод. Внезапно ми просветна: моят господар Пелегрино не бе ли споделил, че старият синьор дьо Муре, сиреч Фуке, преди да издъхне, с последни усилия промълвил една фраза на италиански език? И сега си спомних — умиращият беше изрекъл именно думите от арията, която Ато в момента изпълняваше: „Ах, значи все пак е вярно“.

Защо тогава, запитах се, престарелият Фуке бе произнесъл последните си думи на италиански? Сетих се също така, че Пелегрино беше заварил Ато, наведен над лицето на стареца, да му говори на френски. Тогава защо Фуке бе измърморил тази фраза на италиански?

Чух го да удържа с усилие подсмърчанията си. Разкъсван между неудобството и съчувствието, не смеех нито да се движа, нито да говоря. Почувствах остра и мъчителна болка, обзет от съчувствие към този застаряващ евнух: гаврата, извършена над неговото момчешко тяло заради бащината алчност, му беше дарила слава, но същевременно го бе осъдила на позор и самота. Може би Фуке нямаше нищо общо, помислих си аз. Тази фраза, произнесена от Главния интендант преди смъртта, можеше да е просто възклицание на изумление пред настъпващия преход в отвъдното — нещо, което бях чувал, че не е рядко при умиращите.

Междувременно абатът беше започнал друга ария с доста по-плачевно и тревожно звучене.

Настояваше върху последния стих и го повтаряше до безкрай. Но какво го измъчваше така, запитах се, докато настояваше в своята песен така неутешимо, че не иска да се моли за милост? В този миг се появи Кристофано. Извършваше редовната си обиколка на наемателите.

— Бедничкият — прошепна ми, имайки предвид Ато. — Обзет е от пристъп на отчаяние. Както впрочем всички ние в този безсрамен принудителен затвор.

— Да — отвърнах, мислейки си за самотния разговор на Дулчибени.

— Да го оставим да си поплаче на спокойствие; ще мина да го навестя по-късно и ще му дам да изпие една успокоителна отвара.

Отдалечихме се, а абатът продължаваше да пее.

Бях в доста меланхолично настроение, когато абатът дойде да ме извика, за да се спуснем отново в подземията. Вечерята наистина беше успокоила духовете на наемателите, но за жалост не и моя, обременен не само от редуващите се разкрития и откровения относно Муре-Фуке, но още повече, от мрачните съждения на Дулчибени. А попълването на малкия ми дневник със сигурност не бе подобрило положението.