Ги Мопасан - Бел Ами

Освен това той знаеше от опит, че всички те, светските дами и куртизанки, изпитваха към него странно влечение и спонтанно зараждаща се симпатия. Дюроа се измъчваше от нетърпението да се сближи с тези жени, от които можеше да зависи неговото бъдеще.

Много пъти му се искаше да се срещне с г-жа Форесте. Но винаги го задържаше унизителният спомен от тяхната последна среща. Освен това чакаше покана от страна на нейния мъж.

Изведнъж той си спомни за г-жа дьо Марел и за нейната молба да я посети. След обяд той тръгна към нейния дом, като не знаеше с какво друго да убие времето си.

„Всеки ден до три часа съм си вкъщи“ — беше го предупредила тя.

В два и половина часа той беше пред нейната къща. Тя живееше на улица „Дьо Вернейл“, на четвъртия етаж. След като позвъни, отвори му слугинята. Разчорлена, завързвайки връзките на обувките си, тя каза:

— Да, госпожата е тук, но аз не знам дали се е събудила.

Тя отвори незаключената врата на приемната и Дюроа влезе. Приемната беше доста широка, но небрежно подредена. Мебели имаше малко. Избелелите стари канапета бяха наслагани край стените, според вкуса на слугинята. В подредбата не личеше отпечатък на грижливата заинтересованост на жена, която обича къщата си. По стените висяха четири малки картини, небрежно закрепени с помощта на върви. Тези картини изобразяваха една лодка в река, кораб в море, воденица в полето и сечене на дърва в гората.

Дюроа трябваше да чака доста време. Най-после вратата се отвори. Г-жа дьо Марел влезе бързо, облечена в японски пеньоар от розова коприна, с извезани златни пейзажи, сини цветя и бели птици.

— Представете си — каза тя, — че аз бях все още в леглото. Колко мило е от ваша страна, че дойдохте. Аз бях убедена, че вие сте ме забравили.

Тя с възхитен вид му подаде и двете си ръце и Дюроа, развълнуван, като я улови за ръцете, целуна една от тях. Той беше видял как веднъж това правеше Норбер дьо Варен.

Тя го покани да седне. После, като го изгледа от главата до краката, каза:

— Колко сте се изменили! Вие имате много добър вид. Животът в Париж ви е повлиял положително. Е, кажете ми някои новини.

Те разговаряха, сякаш бяха стари познати, които изпитваха един към друг изблик на силна симпатия, доверие, дружба и нежност, както това става при хора със сходен характер и произход, станали приятели след пет минути.

Изведнъж младата жена прекъсна разговора:

— Колко чудно е, че аз така разговарям с вас. Сякаш ви познавам отпреди десет години. Наистина, ние ще бъдем добри приятели. Искате ли?

Той отговори:

— От само себе си се разбира! — Неговата усмивка допълваше недоизказаното.

В очите на Дюроа в този ярък и нежен пеньоар тя изглеждаше доста съблазнителна. Е, беше по-малко изящна, отколкото г-жа Форесте, по-малко кокетна, но затова пък повече действаше на чувствата, повече възбуждаше.

Когато беше при г-жа Форесте, тя едновременно и го привличаше, и възпираше със своята приветливо-студена усмивка, която казваше: „Вие ми харесвате“ и „Пазете се“. Истинският смисъл на тези думи той никак не можеше да разбере. Той изпитваше желание да се хвърли в нозете й или да обсипе с целувки нежните дантели на нейния корсаж, вдишвайки бавно топлия аромат на гърдите й. Сега, като се намираше при г-жа дьо Марел, той гореше от по-грубо, ясно определено желание, което го караше да трепва пред очертанията на нейното тяло.

Тя говореше без умора, като кичеше всяка фраза със свойственото си остроумие, подобно на майстор, който прави чудеса с ловкостта си, която за неопитните хора изглежда много трудна и предизвиква учудване.

На вратата тихо се почука. Тя извика:

— Можеш да влезеш, мое дете.

Появи се малката й дъщеря, която приближи до Дюроа и му подаде ръката си. Майката, учудена, прошепна:

— Това е истинска победа. Аз съвсем не мога да я позная.

Като целуна момичето, Дюроа я постави до себе си и със сериозен вид започна гальовно да я разпитва как е прекарала времето си след деня на тяхната среща. Тя отговаряше с детинския си глас, звънлив като флейта, с важен вид на възрастна особа.

Беше три часът. Дюроа стана.

— Идвайте по-често — каза г-жа дьо Марел. — За мен е голямо удоволствие да разговарям с вас. А вие вече защо не ходите у Форесте?

— Няма никаква сериозна причина за това — отговори той. — Имам доста много работа. Надявам се, че скоро ще се видим.

Той излезе със сърце, пълно със смътна надежда.

Дюроа не каза на Форесте за това свое посещение. И през следващите дни той не можа да забрави за посещението. Нещо повече, той през цялото време усещаше прозрачната и вълнуваща близост на тази жена; струваше му се, че беше завладял част от нея, силуетът на нейното тяло не изчезваше от очите му. Той се намираше под влиянието на нейния образ, както това се случва, когато се прекарат няколко часа в приятни разговори с жена.