Ги Мопасан - Бел Ами

— Дамите ей сега ще дойдат — каза той. — Тези обяди са чудесии!

После той разгледа масата, изгаси една слабо светеща газова ламбичка, затвори едното крило на прозореца, понеже духаше оттам, седна в ъгъла и каза:

— Трябва да се предпазвам. Цял месец бях добре, а сега пак от няколко дни не съм здрав. Във вторник, като излизах от театъра, се простудих.

Вратата се отвори и се показаха две млади жени, придружавани от един келнер. Те бяха покрити с воал, скромни, с очарователна тайнствена сдържаност, свойствена на жени, които посещават места, ползващи се със съмнително име.

Когато Дюроа поздрави г-жа Форесте, тя го смъмри, че не е ходил у тях. После, като погледна усмихнато приятелката си, каза:

— Вие предпочитате г-жа дьо Марел. За нея вие имате време.

Когато всички седнаха, келнерът подаде на Форесте менюто за вината. Г-жа дьо Марел извика:

— Мъжете могат да пият каквото искат. А на нас дайте хубаво студено шампанско и нищо друго.

Когато момчето излезе, тя каза, като възбудено се смееше:

— Днес аз искам да пиянствам. Днес ще си посръбнем.

Форесте, като се престори, че не я слуша, попита:

— Нали нямате нищо против, ако се затвори прозорецът. От няколко дни аз съм настинал.

— Молим.

Той затвори полуотворения прозорец и седна с успокоен вид. Неговата жена мълчеше и, загледана в масата, се усмихваше със своята неопределена усмивка, която като че всичко обещаваше и нищо не изпълняваше.

Донесоха дребни сочни миди от Останд, приличащи на малки уши, сложени в раковини, които имаха вкус на солени конфети.

След супата поднесоха пъстърва, розова, като тялото на младо момиче.

Започнаха да разговарят. Най-напред заприказваха за една много интересна случка, за историята на една светска дама, заварена от един приятел на нейния мъж в прегръдките на един чужденец принц. Тази случка много забавляваше Форесте. Дамите обобщиха, че нескромният дърдорко е негодник и подъл човек. Дюроа се присъедини към тяхното мнение, като високо заяви, че в такива работи мъжът, каквато и роля да играе, макар и сам да бъде действащо лице или прост зрител, трябва да бъде ням като камък.

— Животът би бил чудесен — добави той, — ако бихме могли да разчитаме на безусловна деликатност и от двете страни. В повечето случаи, почти винаги, жените ги задържа страха от разгласяване на техните тайни. — И като се усмихна, каза: — Нима това не е така? Много от тях не биха се подвоумили да се отдадат на моментното влечение, ако не се страхуваха, че в замяна на минутното щастие ще трябва да заплащат с позор и сълзи.

Той говори с голяма убедителност, като че в дадения случай защитаваше своите интереси и думите му сякаш искаха да потвърдят: „От мен да не ви е страх за такива неприятности. Опитайте и ще разберете“.

Дамите кимаха одобрително. Те потвърждаваха със съчувствено мълчание, че тяхната твърда нравственост на парижанки не би устояла при вярата, че тайната ще бъде запазена.

Форесте, който полулежеше на канапето, като беше повдигнал единия си крак, с вързана на врата салфетка, каза със скептичен смях:

— От само себе си се разбира, че биха платили, ако бяха сигурни в мълчанието.

Дявол да го вземе! Бедните мъже!

Заприказваха за любовта. Като не я признаваше за вечна, Дюроа се съгласяваше, че може да има продължителна любов, която основана на доверието и дружбата, създава трайни връзки. Физическото съединение закрепва съюза на сърцата. Но той се възмущаваше от мъжете за ревността, драмите, сцените, нещастията, които винаги настъпваха след прекъсването на любовната връзка. Когато той млъкна, г-жа дьо Марел каза с въздишка:

— Това е едничкото хубаво нещо в живота, но ние често го пренебрегваме, понеже започваме да искаме много повече.

Г-жа Форесте, като си играеше с ножа, каза:

— Да… да… нужно е да бъдеш обичана…

Постепенно тя потъна в мисли. Изглежда, както в мечтите си, тя си представяше това, което не смееше да каже гласно.

Понеже се бавеха със сервирането на другото ядене, те от време на време сръбваха шампанско, като хапваха от препечения бял хляб. Мисълта за силна, пленителна любов, проникваше в душите им, опияняваше ги постепенно, подобно на искрящото вино, което разпалваше кръвта им и замайваше главите им.

Донесоха овнешки котлети, гарнирани с шпаргел.

— Вкусни са, дявол да ги вземе! — извика Форесте.

Те ядяха бавно, с наслада. Дюроа продължаваше:

— Когато аз съм влюбен в някоя жена, светът за мен не съществува.