Ги Мопасан - Бел Ами

— Да, на него му провървя, защото намери такава жена!

Дюроа попита:

— А каква е неговата жена?

Потен, като потриваше ръцете, си каза:

— О, това е тънка игра. Тя е любовница на стария Водрек, граф Водрек. Той даде зестрата и я омъжи.

Дюроа изведнъж почувства тръпки и нервно потрепера; искаше му се да наругае и изблъска този бърборко. Но само го прекъсна и попита:

— Сен Потен ли е вашето име?

— Не, казвам се Тома. В редакцията започнаха да ме наричат Сен Потен.

Дюроа плати напитките и каза:

— Струва ми се, че вече е време да посетим ония двама големци.

Сен Потен се закикоти:

— Колко сте наивен! Нима мислите, че аз наистина ще отида да питам китаеца и индиеца какво мислят за Англия? Аз по-добре от тях зная какво са длъжни да мислят пред читателите на „Ла ви франсез“. Аз вече съм интервюирал петстотин души от тези китайци, индуси, японци… Всички те са ми отговаряли едно и също нещо. Аз само трябва да взема статията си за последния от тях и да я препиша цялата. Ще изменя само заглавието и титлата, възрастта, свитата. О, тука вече не трябва да се греши, защото ще ме изобличи „Фигаро“ или „Голоа“, но за сметка на това аз получавам най-верни сведения само за пет минути от портиерите на хотел „Бристол“ или „Континентал“. Нека тръгнем за там и ще си попушим по пътя. После ще си поискаме от касата на редакцията пет франка за файтон. Ето, любезни мой, как си уреждат работите практичните хора.

Дюроа каза:

— При такива условия е изгодно човек да бъде репортер.

Журналистът тайнствено отговори:

— Да, но най-изгодна е хрониката — тя не е нищо друго, освен замаскирана реклама.

Те станаха и тръгнаха по булеварда, по посока към църквата „Мадлен“. Сен Потен неочаквано каза:

— Слушайте, ако си имате работа, то не сте ми нужен.

Дюроа му стиска ръката и се отдалечи.

Мисълта, че тази вечер ще трябва да пише статия, го измъчваше. Той вървеше и си спомняше за разни факти, случки и анекдоти. Стигна до авенюто на Елисейските полета, където рядко се виждаха разхождащи се хора. Париж беше пуст през тези горещи дни.

След като обядва в малък ресторант близо до арката Етуал, той бавно тръгна по булеварда към дома си.

Щом се прибра, той веднага седна до писмената маса. Като видя пред себе си голям лист хартия, тутакси обмисления материал се изпари от главата му. Той се мъчеше да си спомни поне някои факти, да ги задържи. Но щом се сетеше за нещо, то изчезваше; всичко се превръщаше в някакъв хаос. Той не знаеше как да подреди фактите, каква форма да им даде, откъде да започне.

Като се блъска цял час и похаби пет страници, по които беше написал само няколко начални думи, той реши: „Още нямам опит. Трябва да взема още един урок.“ И пред него изпъкна възможността да прекара още едно утро в работа с госпожа Форесте, в това дълго, интимно, сърдечно tete-a-tete; при тази мисъл той целият затрепера. Повече не се опита да работи, може би от страх да не обърка всичко, и реши да легне.

На другата сутрин той стана късно, без да бърза, сякаш предчувстваше очакващото го удоволствие от посещението. Беше тече от десет часът, когато той позвъни на къщата на своя приятел.

Лакеят каза:

— Господарят е зает.

Дюроа дори и не помисли, че мъжът може да бъде в дома си. И помоли:

— Кажете, че това съм аз, по една спешна работа.

След пет минути го въведоха в кабинета, където беше прекарал такова чудно утро.

Мястото, където той беше седял, беше заето сега от Форесте; той беше облечен в халат, в меки туфли, с шапка. Жена му, в същия пеньоар, стоеше до камината и диктуваше с цигара в уста.

Дюроа, като се спря на вратата, каза:

— Извинете, аз ви попречих.

Приятелят му, като вдигна сърдито глава, изръмжа:

— Какво още искаш? Кажи веднага! Ние бързаме.

— Дюроа, засрамен, шепнеше:

— Нищо, нищо, извинете.

Но Форесте се разсърди:

— Казвай какво има, дявол да го вземе! Време за губене няма. Нима ти дойде тук, само за да ни поздравиш?

Дюроа, силно смутен, реши да каже:

— Не… работата е в туй, че… аз пак не мога да напиша статията… а ти… а вие бяхте тъй мили миналия път. Аз се надявам… и затова посмях да дойда…

Форесте го прекъсна:

— В края на краищата, ти ни се присмиваш. Значи ти си мислил, че аз ще изпълнявам твоята работа, а ти ще вземаш парите. Много хубава работа!

Младата жена продължаваше да пуши, без да каже нито дума, и през всичкото време се усмихваше с неопределена усмивка, която скриваше нейната вътрешна ирония.