Ги Мопасан - Бел Ами

И Дюроа, зачервен от срам, мърмореше:

— Простете ми, аз се надявам, аз мислех… — После изведнъж каза ясно: — Хиляди извинения, госпожо, простете, позволете ми горещо да ви благодаря за хубавата статия, която вчера ми написахте.

След това той се поклони на Шарл:

— В три часа ще бъда в редакцията.

И с бързи крачки тръгна към квартирата си, като се заканваше „Добре, аз ей сега ще напиша тази статия сам, те ще видят…“

Възбуден от гняв, като влезе в стаята си веднага седна да пише. Той продължи описанието на приключенията, започнато от г-жа Форесте, като го претрупваше с подробности, взети от фейлетонните романи, измисляйки невъзможни случайности. Всичко това беше написано с неустановения стил на гимназист. След един час той завърши статията, която беше пълен хаос, и, уверен в себе си, я занесе в редакцията.

Там срещна най-напред Сен Потен. А той, като му стисна ръката като на сътрудник, го попита:

— Четохте ли моя разговор с китайците и индусите? Нали е смешно? Целият Париж се смя. Аз не видях даже крайчеца на обущата им.

Дюроа, който още нищо не беше чел, взе вестника и започна бегло да разглежда дългата статия, озаглавена „Индия и Китай“, докато репортерът му посочваше и подчертаваше най-интересните места.

Пристигна и Форесте, задъхващ се, със сериозен и загрижен вид:

— Много добре, и двамата ми трябвате.

Той им посочи ред политически справки, които те трябваше да направят до вечерта.

Дюроа му представи статията си.

— Ето продължението за Алжир.

— Добре, дай я. Аз ще я предам на директора.

С това разговорът приключи.

Сен Потен и новият му колега излязоха в коридора.

— Бяхте ли на касата? — попита Сен Потен.

— Не. Защо?

— Защо ли? За да получите заплатата. Редно е винаги да си вземате парите за месеца предварително. Малко ли неща могат да се случат.

— Е…, разбира се, но малко ми е неудобно.

— Аз ще ви представя на касиера. Той няма да има нищо против. Тук плащат добре.

Дюроа получи двеста франка, от които двадесет и осем франка за статията. В джобовете си носеше и заплатата, получена от Железниците — всичко триста и четиридесет франка. Никога той не беше имал такава сума и му се стори, че вече е богат за дълго време.

Сен Потен го заведе в четири-пет редакции, които се конкурираха с техния вестник. Той се надяваше да узнае нужните му новини, благодарение на своята приказливост и хитрост.

Вечерта Дюроа нямаше какво да прави и реши да отиде в „Фоли Бержер“.

— Аз съм Жорж Дюроа, сътрудник на „Ла ви франсез“ — представи се той на пропуска. — Преди няколко дни бях тук с господин Форесте, който обеща да ми осигури безплатен вход. Не знам дали ви е информирал за това.

Прегледаха акуратно списъка, но не откриха неговото име. Въпреки това, контрольорът любезно каза:

— Заповядайте, влезте и се обърнете към управителя, той навярно ще уважи вашата молба.

Дюроа влезе и веднага срещна Рашел, жената, която беше завел първата вечер със себе си. Тя се приближи до него:

— Добър вечер, мили, как си?

— Добре, а ти?

— Аз също. Знаеш ли, че вече те сънувах два пъти?

Поласкан, Дюроа се усмихна:

— Е, какво означава това?

— Това значи, че ми харесваш, чудако, и че ние ще започнем отново, ако пожелаеш…

— Тази вечер, ако искаш можем да бъдем заедно.

— Да, ще се чувствам щастлива.

— Добре, но… — той се колебаеше, смутен от това, което искаше да каже. — Но… работата е в това, че в момента нямам пари; бях в клуба и там изгубих всичко.

Тя го погледна в очите, като чувстваше лъжата с инстинкта на проститутка, свикнала с хитростите и измамите на мъжете.

— Лъжеш — каза тя. — Това не е хубаво от твоя страна.

Той смутено се усмихна:

— Искаш ли да ти дам десетте франка, които ми останаха?

С безкористността на куртизанка, която удовлетворява каприза си, тя прошепна:

— Колкото решиш, миличък, аз те искам.

Като отправи поглед към пленителните мустаци на младия човек, тя нежно го хвана под ръка и каза:

— Да изпием по един гренадин и после да се поразходим малко. Бих желала да отидем до Операта. Но нали обещаваш, че рано ще отидем вкъщи…

Дюроа спа до късно в дома й. Отдавна се беше вече съмнало, когато той излезе, за да купи „Ла ви франсез“. С треперещи ръце разтвори вестника, но не намери статията си; погледът му шареше върху вестникарските колони с надежда да види името си.

Нещо тежко легна на сърцето му — и от умората от любовната нощ, и от тази неприятност, която за него бе съкрушително нещастие.