Ги Мопасан - Бел Ами

Тука имаше видни хора с ордени, бедни посетители, лошо облечени, в сюртуци, закопчани догоре, с петна по гърдите, които напомняха очертанията на моретата и на континентите в географските карти. Между тях имаше три жени. Една от тях — хубава, усмихната, нагиздена, приличаше на кокетка; другата, с посърнало лице, набръчкано, строго облечена, имаше вид на бивша артистка, в която нещо напомняше на приправена младост с неприятен дъх на развалени парфюми. Третата жена, в траур, стоеше в ъгъла с печален образ на неутешима вдовица. Навярно бе дошла за милостиня.

Не приемаха никого, макар че бяха изминали повече от двадесет минути. Дюроа се обърна към портиера:

— Господин Валтер ми определи да дойда в три часа. Проверете тук ли е моят приятел Форесте.

Въведоха го в една голяма зала, където четирима господина пишеха на широки зелени маси. Форесте стоеше до камината, пушеше цигара и играеше на билбоке. Той беше майстор в тази игра и всеки път прикачваше голямата дървена топка на малкия дървен гвоздей. Той броеше: „Двадесет и две; двадесет и три; двадесет и четири; двадесет и пет“.

Дюроа каза: „Двадесет и шест“. Форесте го погледна, без да прекъсва правилните движения на ръката:

— О, ти ли си? Вчера направих до седемдесет и един удара наведнъж. Само Сен Потен е по-силен от мен в тази игра. Срещнали се с патрона? Няма нищо по-смешно от това да гледаш как този старик Норбер играе на билбоке. При това той отваря устата си, като че ли иска да глътне топката.

Един от сътрудниците се обърна към него:

— Знаеш ли, Форесте, аз знам къде продават чудно билбоке, от много скъпо дърво. То е било собственост на испанската кралица. Не струва много скъпо.

— Къде е това? — попита Форесте.

Изпусна на тридесет и седмия удар, отвори шкафа, където Дюроа видя около двадесет великолепни билбокета, грижливо сложени в колекции и номерирани, като съкровище. Като сложи своето билбоке на мястото му, той попита:

— Къде се намира тази скъпоценност?

— В продавача на билети в театър „Водевил“ — отговори журналистът. — Аз утре ще ти го донеса. Искаш ли?

— Добре. Аз ще го купя, ако наистина е добро; повече билбокета не са нещо излишно.

После се обърна към Дюроа и му каза:

— Хайде с мен, аз ще те заведа при патрона. Иначе ще трябва да чакаш тук до седем часа вечерта.

Те минаха през приемната; същите лица стояха на предишните си места. Когато Форесте се яви, младата жена и старата артистка бързо се приближиха до него.

Той заведе всяка една от тях до прозореца и, макар те да приказваха много тихо, все пак Дюроа можа да чуе, че той и на двете им говореше на „ти“.

След това двамата влязоха при редактора.

Заседанието, което беше се проточило повече от час, се състоеше от игра на карти с някои от тези господа с плоски шапки, които Дюроа беше видял по преди.

Господин Валтер държеше картите със съсредоточен вид, а неговият противник ловко маневрираше с умението на опитен играч. Норбер дьо Варен пишеше статия, седнал на редакторското кресло, а Жак Ривал, като се беше разположил на дивана, пушеше цигара.

Усещаше се тежката миризма на кожи, на стар тютюн и на печатница — особена редакционна миризма, добре позната на всички журналисти. На масата от черно дърво с медни украшения имаше купчина книжа: писма, картички, вестници, списания, сметки и разни печатни бланки. Форесте стисна ръцете на всички, които стояха около играчите, без да каже нито дума. Когато Валтер свърши играта, той се обърна към него:

— Моят приятел Дюроа.

Редакторът бързо погледна през очилата си към младия човек и попита:

— Донесохте ли статията? Тя ще влезе днес, заедно с пренията по запитването на Морел.

Дюроа извади от джоба си сгънатите на четири листове:

Патронът изглеждаше доволен:

— Добре, добре. Вие удържахте на думата си. Трябва ли, Форесте, да прегледам това?

Форесте отговори:

— Няма защо, господин Валтер. Аз писах заедно с него статията, за да го въведа в тази работа. Статията е добра.

Директорът събра картите, раздадени от високия сух господин, депутат от левия център, и каза:

— Много добре.

Форесте не му даде да започне втора игра, наведе се към него и му прошепна:

— Вие ми обещахте да вземете Дюроа на мястото на Марамбо. Ще разрешите ли да го назначим при същите условия?

— Да, добре.

Като хвана приятеля си под ръка, той го изведе от стаята, а Валтер се залови отново на игра.

Норбер дьо Варен не повдигна глава. Преструваше се, че не беше видял или не беше познал Дюроа. Жак Ривал, обратно, демонстративно му стисна ръката, като показваше с това, че той може да разчита на него като на добър приятел.