Ги Мопасан - Бел Ами

Легна в кревата, угаси свещта и скоро заспа.

Събуди се рано, както това става в дни на големи надежди или тревоги, скочи от леглото, приближи се до прозореца и го отвори за да подиша чист въздух.

Къщите на улица „Римска“, от другата страна на широкия насип на железния път, блестяха от лъчите на изгряващото слънце като че обагрени от бяла светлина. Надясно, в далечината, в синкавата и лека мъгла се виждаха Аржентенските хълмове, височината на Сануа и воденицата на Оржемон; сякаш прозрачен, трептящ воал беше обгърнал хоризонта.

Няколко минути Дюроа се вглеждаше в далечината: „Добре е да бъде човек там в такъв ден като днешния“. Той реши да работи. Повика синът на пазача, даде му пари и го изпрати в управлението, за да каже, че е болен.

Седна на масата, натопи перото в мастилницата, подпря с ръка главата си и се замисли. Напразно беше всичко. Нищо не излизаше. Но не се отчая. „Не съм свикнал — каза си той. — Това е занаят, както и всички други, трябва да се практикува. Аз имам нужда от помощ, ще ида при Форесте, той ще ми приготви статията за десет минути“.

Облече се и излезе на улицата. Съобрази, че още е рано да отиде при него и че навярно той става късно. Дюроа бавно тръгна по булеварда.

Нямаше още девет часа, когато той се озова в парка „Монсо“; там, след утринното поливане, беше свежо. Седна на една пейка. Някакъв елегантен млад човек бързо вървеше назад-напред — без съмнение очакваше някоя жена. Скоро тя се показа, забулена с воал; хвана ръката му, стисна я и след това се отдалечиха.

Бурна жажда за любов обхвана Дюроа — жажда за изящна, благоуханна, нежна любов.

Той стана и тръгна към Форесте, като мислеше за него. И върви му все пак — когато се приближи до входа на къщата, приятелят му тъкмо излизаше.

— Ти! Толкова рано! Какво искаш?

Дюроа, смутен от тази неочаквана среща, промълви:

— Работата… Работата е в това, че аз никак не мога да се справя със статията, която Валтер ми поръча. Това не е чудно, понеже аз никога не съм писал. Нужна е практика. Аз скоро ще се науча, но как да започна? Мисли имам, но не мога да ги изразя.

Форесте лукаво се усмихваше:

— Това ми е известно.

— Да, да, всичко в началото е така. Ето, аз дойдох… Исках да те помоля да ми помогнеш. За десет минути ти всичко ще скицираш, ще ми покажеш как да започна… Без тебе аз нищо не мога да направя.

Форесте весело се усмихваше и потупа своя стар приятел по рамото:

— Върви — каза той — при жена ми, тя ще ти помогне по-добре от мен, тя разбира този занаят. За съжаление, аз сега съм зает.

Дюроа изведнъж се смути, поколеба се:

— Но в такова време, аз не мога да я безпокоя.

— Можеш. Тя вече стана. Стои в моя кабинет и поставя в ред бележките ми.

Дюроа упорстваше:

— Не… Това не е възможно.

Форесте го хвана за раменете, обърна го и го тласна към стълбите.

— Но върви, щом ти казвам. Нима искаш да ме накараш отново да се кача на третия етаж, за да обясня твоя проблем.

Дюроа най-сетне склони:

— Благодаря, отивам. Ще й кажа, че ти си ме заставил.

— Да, да. Тя няма да те изяде, бъди спокоен. Не забравяй главното: в три часа.

— Не бой се, няма да забравя.

Форесте тръгна с бързи крачки, а Дюроа бавно се изкачваше по стълбите, като обмисляше какво да каже. Вълнуваше се как ще бъде приет.

Лакеят, с четка в ръка, отвори вратата:

— Госпожата е вкъщи — каза той, без да чака да го запитат.

— Попитайте госпожа Форесте може ли да ме приеме и й кажете, че нейният мъж, с когото се срещнах на улицата, знае това — помоли Дюроа.

Той остана да чака. Лакеят се върна, отвори вратата и съобщи:

— Госпожата ви чака.

Тя стоеше до писмената маса в една малка стаичка, стените на която бяха покрити с лавици от черно дърво, по които бяха наредени книги. Подвързии с различни цветове оживяваха и украсяваха еднообразните редове на книгите.

Тя се обърна усмихната, облечена в бял изящен пеньоар обшит с дантели, протегна му ръката си, която изпод широкия ръкав се разголи цялата.

— Толкова рано? — каза тя, после добави: — Но това не е упрек, а само въпрос.

— Извинете — каза той, — аз не исках да дойда, но вашият мъж ме накара. Аз така съм смутен, че не смея да кажа какво ме доведе тука.

Тя му предложи стол:

— Седнете и кажете.

Тя държеше в ръката си писалка от перо на гъска, като изкусно го въртеше между двете си ръце. Пред нея имаше голям лист хартия, изписана до половината. Работата беше прекъсната от пристигането на младия човек.