Ги Мопасан - Бел Ами

После седна, започна да разпитва Дюроа за топографията на Алжир, за която тя не знаеше нищо. В продължение на десет минути тя беше напълно информирана и с лекота очерта колониалната и политическата география, за да подготви читателя за разбирането на сериозни въпроси, които щели да бъдат разглеждани в следващите статии.

След това следваше пътешествието, в което се описваха мавританките, еврейките, испанките.

— Само това интересува читателите — каза тя.

Тя завърши с отиването в Саид, в подножието на високите планини, и със забавната интрига между подофицера Жорж Дюроа и една испанска работничка във фабриката в Аин ел Адяр. Описваше техните срещи в скалистите планини, нощем, когато вият чакалите, хиените и арабските кучета.

— Продължението утре! — каза весело тя. — После добави: — Ето как се пишат статии, любезни мой. Подпишете се…

Той се двоумеше.

— Но подпишете се!…

Той се засмя и накрая на страницата написа: Жорж Дюроа.

Тя се разхождаше и пушеше. Той я гледаше, без да знае как да й благодари, щастлив от нейното присъствие, пълен с благодарност и чувствена наслада от тяхната зараждаща се близост. Струваше му се, че всичко наоколо е част от нея, всичко, даже стените, отрупани с книги. Канапетата, мебелите, въздухът леко напоен с тютюнев дим, носеха някакъв особен отпечатък — всичко беше пропито от нежно, мило очарование, излъчвано от нея.

Ненадейно тя попита:

— Какво мнение имате за моята приятелка госпожа дьо Марел?

Той се почуди:

— Че е… аз я намирам… намирам я за много привлекателна…

— Нали!

— Разбира се.

Искаше му се да добави: „Но далеч не такава, каквато сте вие“. Но не посмя…

— А знаете ли колко е забавна, оригинална, умна! Тя е бохема, същинска бохема. Затова не я обича нейният мъж. Той вижда само нейните недостатъци и съвсем не цени достойнствата й.

Дюроа беше поразен, като узна, че г-жа дьо Марел е омъжена. — Нима тя е омъжена? Какво работи нейният съпруг?

Г-жа Форесте леко мръдна раменете и веждите си с някакъв недоумяващ вид:

— Той е инспектор по северните железни пътища. Всеки месец се връща в Париж по за една седмица. Жена му нарича това „задължителна служба“, или „седмична безплатна работа“, или още „света неделя“. Когато вие с нея се опознаете по-отблизо, ще видите каква нежна и мила жена е тя. Посетете я тези дни.

Дюроа не мислеше да си отива, струваше му се, че той е тук завинаги, че си е у дома.

Но изведнъж вратата тихо се отвори и влезе един висок господин, без да бъде съобщено за това.

Като видя, че има друг мъж, той се спря. Мадам Форесте се сконфузи за момент, слаба червенина покри лицето й.

— Влезте, любезни мой. Позволете ми да ви представя приятелят на Шарл, Жорж Дюроа, бъдещ журналист.

Тя добави с особен тон:

— Нашият добър и най-близък приятел — граф дьо Водрек. Мъжете се поклониха, погледнаха се един друг в очите и Дюроа се отдалечи.

Не го задържаха. Той изказа няколко думи на благодарност, стисна ръката на младата жена, поклони се на госта, който стоеше със сериозно лице на светски човек. Излезе смутен, сякаш беше направил някаква глупост.

Когато се озова на улицата, стана му някак неприятно; глуха тъга го обхвана.

Той вървеше, без да може да разбере откъде дойде тази неочаквана тъга. Не намираше ясно обяснение… Но строгото лице на граф дьо Водрек, вече стар, с бели коси, със спокоен и смел вид на богат човек, уверен в себе си, не излизаше от ума му.

Дюроа забеляза, че идването на този непознат, който наруши тяхното мило tete-a-tete, което му се струваше вече съвсем обичайно, породи в него студена безнадеждност, която обхваща човек понякога при случайно дочута дума, без някаква причина.

Струваше му се, че този човек не беше доволен от неговото присъствие там.

Беше едва дванадесет, а до три часа той нямаше какво да прави. Реши да закуси при Дювал. Скита се след това по булеварда. Когато стана три часа, той тръгна към редакцията на „Ла ви франсез“.

Слугите стояха със скръстени ръце на пейката в очакване, а портиерът бе застанал зад нещо подобно на учителска катедра и разпределяше дошлите писма. Обстановката беше внушителна и правеше впечатление на посетителите. Служителите умееха да се държат с достойнство, както подобава на персонала на един голям вестник.

Дюроа попита:

— Може ли да се видя с господин Валтер?

— Господин редакторът е на заседание — отговори портиерът. — Бихте могли да почакате. — И му посочи приемната, пълна с хора.