Ги Мопасан - Бел Ами

Въздухът беше свеж и напоен с благоухания — неуловими, неведоми и нежни.

Сега, докато Дюроа можеше донякъде да се владее, започна внимателно да разглежда стаята. Тя не беше голяма: освен растенията, друго нищо не правеше впечатление в нея, нищо особено нямаше, но се чувстваше непринудеността, комфортът и уютността. Меките столове, топлият комфорт, всичко ласкаеше, всичко гъделичкаше очите и чувството.

Стените бяха облечени в старинна материя с лилав цвят, изпъстрени с жълти копринени цветенца, големи колкото муха.

На вратите имаше портиерни от светлосиньо войнишко сукно, най-различни места за сядане по цялата стая — люлеещи се столове, големи и малки канапета и табуретки, обвити в копринени покривки в стил на Людовиг XVI и утрехтски велур, гранатови нашивки върху кремав фон.

— Не обичате ли кафе, господин Дюроа?

И г-жа Форесте му подаде пълна чашка с приветлива усмивка, която не изчезваше от устните й.

— Да, госпожо, благодаря ви.

Той взе чашката и в това време, когато несръчно се наведе над кутията за захар, за да си вземе със сребърните щипци една бучка, младата жена му каза полугласно:

— Поухажвайте госпожа Валтер.

После се отдалечи, преди той да успее да отвори устата си.

Най-напред той изпи кафето, което се страхуваше да не изсипе върху покривката; след това, като се отърва от него, започна да размишлява как да седне до съпругата на своя нов патрон и да завърже с нея разговор.

Изведнъж той забеляза, че тя държи в ръка празна чашка и тъй като наблизо нямаше маса, тя не знаеше къде да я сложи.

Той бързо се приближи до нея.

— Позволете, госпожо.

— Благодаря, господине.

Той занесе чашката, после се върна:

— Ако бихте знаели, госпожо, какви хубави минути съм прекарал благодарение на „Ла ви франсез“ през време на моето живеене там, в пустинята! Наистина, това е единственият вестник, който може да се чете вън от Франция, защото той е най-остроумният и най-занимателният от всички вестници. В него може всичко да се намери.

Тя се усмихна с любезна снизходителност и сериозно отбеляза:

— На господин Валтер струваше не малко труд да създаде тип на вестник, който да отговаря на съвременните изисквания.

И те започнаха да разговарят. Той говореше банални работи със сладък глас, като хвърляше ласкави погледи, като пленяваше с мустаците си, стърчащи над горната устна и имащи приятен възрус цвят, с блед оттенък накрая.

Говориха за Париж, за неговите околности, за бреговете на Сена, за курортите, за летните развлечения — за всички глупости, за които можеше да се приказва безкрай.

После, като видя приближаващия се Норбер дьо Варен с чаша ликьор в ръка, Дюроа скромно се отдалечи.

Г-жа дьо Марел, която току-що бе приказвала с г-жа Форесте, го повика:

— И тъй, господине — каза му тя, — вие искате да се опитате в журналистиката?

Той заговори за намеренията си, после подхвана с нея същата тема, както и с г-жа Валтер, но сега той вече блесна с познанията си, като представяше за свои думите, които току-що беше чул. При това той гледаше непрекъснато събеседницата си в очите, за да подчертае особено дълбокия смисъл на думите си.

Тя му разказа на свой ред няколко анекдота с непринудената веселост на жена, уверена в остроумието си и желаеща постоянно да се глези и, като стана фамилиарна, слагаше ръката си на рамото му, снижаваше гласа си, говореше всякакви глупости, които придаваха на техния разговор интимен характер. Той беше във възторг — чувстваше, че се харесва на жената, която толкова много му допада. Той искаше веднага да й докаже с нещо своята преданост, да я защити, да пожертва за нея нещо, и, като забавяше отговорите, даваше вид сякаш изцяло е погълнат от своите мисли.

Но изведнъж без никаква причина г-жа дьо Марел се обърна встрани и каза:

— Лорина, седни тук, мое дете, ще настинеш до прозореца.

Момичето се приближи до нея. Изведнъж Дюроа бе обзет от безумно желание да целуне Лорина, сякаш тази целувка можеше да се предаде на майка й.

Той попита с топъл бащински глас:

— Ще позволите ли да ви целуна?

Момичето го погледна учудено. Г-жа дьо Марел каза, като се усмихваше:

— Отговаряй.

— Аз сега ви позволявам, господине, но друг път това не може да стане.

Дюроа веднага седна, взе Лорина на коленете си и после допря устните си до нейните вълнисти тънки коси. Майката се изненада:

— Вижте, тя не избяга; това е чудно. Обикновено тя позволява да я целуват само жени. Вие сте непреодолим, господин Дюроа.