Домница Молдовяну - Четири деца в старата гора

— Войкица, ще дойдеш ли с мене на лъката?

Сестричката вдигна към нея сините си изплашени очи и изтърва куклата:

— Не, не, няма да дойда… страх ме е… Има вълци… има вълци… И татко Аксенте казваше, че има.

Сандина замълча. Войкица се разплака.

— Добре де, добре, като не искаш, не идвай! Хайде млъкни, играй си с куклата…

Уверено, че според уговорката е момчетата, беше длъжно да бди над табуна, момиченцето реши да отиде само в гората. Потършува в сандъка и измъкна оттам едно клъбце конци и кукичка, да има с какво да се занимава, докато седи там на пъна. Пъхна в джоба си филия хляб с масло, след като даде и на сестричката си, потърси по-голямо парче платнище, сви го под мишница и пое по надолнището.

Тъкмо когато да заслиза към моста, видя Ион, че се връща сам в къщи.

— Ионика… — осмели се момиченцето. — Ще дойдеш ли на лъката? Нали знаеш защо…

— Нямам работа с момичета — каза важно Ион и си продължи пътя.

Сандина тръгна надолу към гората. На големия пън седеше Згаберча. Посрещнато от злия му поглед, момиченцето се приближи със сведени очи.

— Какво търсиш и ти тук, горска вещице — сопна й се Згаберча, разперил възлестите си ръце.

Сърцето на момиченцето се сви… Умът му не можеше да разбере защо чичо Згаберча я гледа толкова страшно.

— Какво търси това, бе?… — запита ядосано Коцкан, като идваше към тях с тромавата си походка.

— Шпионка! — каза Згаберча и добави язвително: — Праща я дядо Аксенте да ни следи, търси под вола теле, та да не можем да вземем и ние първа награда, да паднат малко пари. Седнало яйцето да учи кокошката.

И ядосани тръгнаха двамата към табуна.

Момиченцето остана неподвижно, изумено от тяхната омраза. Гледай ти! Да я нарекат горска вещица и шпионка! А и за татко Аксенте! Защо говорят така за татко Аксенте? Него всички го обичат. Идеше й да им извика, че иска да им помогне, да им съобщи, ако някой кон се загуби или ако някой се покаже от горичките и изплаши конете.

Седна разтревожена и се залови упорито да плете. Дантелката напредваше бавно и изискваше голямо внимание, но Сандина плетеше усърдно. По едно време чу цвиленето да се отдалечава. Изглежда, че искаха да разходят конете из полянките в рядката гора. Зави и тя край гората, покрай ракитите към Яломица. Постоя малко права, после постла платнището до дънера на едно дърво и седна. Ала колчем вдигнеше очи, срещаше погледа на Згаберча, който сякаш я следеше.

Конете тичаха и играеха, изправяха се на задните си крака, душеха вятъра, скубеха от ракитака снопове разцъфнали бурени. А кончетата припкаха подир майките си, ровеха с муцуни из игликата, гледаха учудено вейките, които свиреха от вятъра и ги шибаха, плашеха се от бръмбарите, пеперудите и дивите пчели.

Някои от конярите почнаха да свирят и викат да се връщат вече в стопанството. Ала ония, които бяха навлезли в гъстата гора, се бавеха.

Изведнъж момиченцето усети, че земята тътне. Отдалече долиташе някакво бучене и то потръпна. Помисли, че приближава буря. Стана и огледа небето. Наистина „а север над гората се бяха струпали черни облаци. Скоро слънцето потъна зад тях. Облаците се движеха застрашително. И все пак не идваше буря, не, не идеше буря.

Сандина седна отново. Бученето нарастваше и се превръщаше в някакъв глух тътен, също като че минаваха коли по големия мост… Скоро гората се разлюля като при виелица. Шумът я оглушаваше и Сандина не разбираше какво става. Чуваше, че дърветата пращят, струваше й се, че се удрят едно в друго и падат.

Един страшен вик я накара да скочи.

— Водата!!… Водата, бе!!…

— Яломица приижда! Карайте в галон! В галоп!

Хората се метнаха на конете и подкараха табуна, преди Сандина да се окопити. Тропотът на копитата се отдалечаваше към края на гората, назад, към конефермата. Всички викаха с все сила:

— Бързо! Бързо! Бързо!

— Кончетата напред! По моста! По моста! Бързо!

— Дий-и, Флорета!

— Фрезия се загуби! Къде е Фрезия?

— Водата! Водата!

— Дий-и! Дий-и!

— Шибай! Шибай!

— Забивай шпорите, Тудосе!

— Водата! Водата идва, бе!… Галоп! Галон!

Конете тичаха с дълги скокове, сякаш се сливаха със земята, и буйно цвилеха. Кончетата надаваха уплашени гласове, скачаха като зайци, блъскаха се и се притискаха към коремите на майките си.

Плющенето на камшиците, тропотът, крясъците, виковете, клетвите, ругатните и цвиленето на конете и бученето на водата отдире се сливаха в някакво диво клокочене, в някакъв вой на безнадеждност.