Домница Молдовяну - Четири деца в старата гора

Този път, вместо да подаде на Ион десния си крак, тя му подаде левия.

— Десния! Десния! — напомни и Ион.

Мургуца пак му подаде левия. Не, не искаше да даде десния си крак и толкоз! Отегчена от настояванията на момчето, тя се обърна гърбом и се приготви да го ритне. В това време от съседната конюшня дойде новината, че се родило конче. Кога? Преди малко. Влажничко, крехко и слабичко, то лежеше свито на земята и гледаше кротко, а майка му го опипваше с муцуната си.

— Как ще го кръстим? Трябва първата буква на името му да е като на майката. Пуфи-Пуфи… Май мъчно… Пуфи-Пуфи.

— Приказния принц! — осмели се Сандина.

— Принц! Нека бъде Приказен принц! На шест месеца, когато майка му го отбие, ще му лепнем на гърба буквата с горещо желязо.

— Ще го боли повече, защото са две букви. Ти си виновна, Сандино! — засмя се Ион.

В това време Приказния принц си опитваше силите. Опря се на предните си крака, изправи се, залитащ, и направи първите си стъпки половин час след раждането си. Червеникавата му козина се набърчи и кафявата му грива настръхна. Зоотехникът го взе на ръце и го претегли. С един поглед лекарят го оцени.

— Здраво е. Бъди спокойна, Пуфи-Пуфи, няма кой да ти го открадне.

Вън валеше, непрестанно валеше. Тихото църцорене на ситния дъжд се беше засилило и превърнало в силни пориви. Блясваха светкавици, тътнеха гръмотевици, децата притичваха навремени през локвите и се переха, че са толкова храбри. Кончетата гледаха удивено през вратите, запречени с греди, втурваха се и те да тичат навътре и обикаляха по постланата със сено конюшня.

Сандина и сестричката й Войкица се бяха скрили в стаята си да не им се смее Ион, че се боят от светкавиците.

Небето се беше изяснило. Слънцето грееше весело. Пасищата чакаха със сочните си благоуханни треви. Конете, разхождани из малките дворчета, душеха въздуха, въртяха се нетърпеливи и търсеха да се измъкнат отнякъде и да поемат към пасището. В дворчетата на ездитните коне по-вироглавите се боричкаха. Арабия риташе със задните си крака брадата и разхвърляше пръст и трески на всички страни. — Една греда се откърти и се търкулна с шум. Газела се засилваше да прескочи оградата, отдръпваше се и пак се засилваше, ядосана, че височината не беше по силите й.

— Не можем повече да ги удържим, какво ще правим? — питаха конярите.

— Бягствата не се повтарят — каза инженерът Дан. — Случаите са много редки, изключителни. Все пак да изведем младите коне на пасището на близкото поле, за да не се уморят наранените и оздравяващите. Майките могат да останат на лъката.

— А че то вече няма никаква опасност — обади се Коцкан. — Такава аларма вдигнах аз с пушката из гората, че не е останало ни звяр, ни чудо.

— Аслъ сеното на тия ливади сякаш го пазим за наводнение — обади се още някой.

— Наводнение… — сети се управителят, като чу тая дума. — След толкова седмици дъжд Яломица се е разляла горе, дето се слива с Криков.

— Хич да не се кахърите. Имаме си бараж на моста при Микшунещ.

— Друг път водата отнасяше целия мост. Прииждаше размътена, минаваше лъката, гората, заливаше и другата лъка чак до Ситару.

— Здрав ли е баражът?

— Здрав е. От пет години сме спокойни.

— Казват, че са направили други и по-нагоре покрай реката, в Нуч, в Грую, в Балта Доамней.

— Хубаво ли ще бъде времето според метеорологическия бюлетин? — запита инженерът.

— Петък, 15 май, хубаво време — отговори управителят, след като го прочете трети път и се увери.

И тръгнаха. — Загрижени за състоянието на бегълците, които имаха все пак нужда от трева и движение, лекарят и зоотехниците придружаваха младия табун към близките ливади. Конярите се разделиха на групи, всеки с конете, за който се грижеше. Разнесоха се свиркане с уста, викове, плющене на камшик във въздуха, тропот. После дворът опустя. Само към новостроящите се автоматизирани конюшни се чуваше бръмчене на мотор и чукане.

Сандина току-що се беше върнала от училище и седеше с Войкица на пруста. Думитрица, Емил, Ион и другите момчета отново бяха тръгнали за селото, понеже имаха пионерски сбор.

„Водят конете към гората!? — зачудено си каза Сандина. — Ако оня човек с черната мушама дойде пак и изплаши конете?“

Огледа се. Наоколо нямаше никой.

„Татко Аксенте нямаше да им позволи — помисли си тя. — Думитрица не си е в къщи. Също и Емил.“

Тъй като дядо Аксенте едва преди няколко месеца беше довел от града внучките си, за да ги гледа той, Сандина, каквато беше стеснителна, не познаваше твърде много хора. Защо да не каже на Ионовата майка? Леля Луксица беше неприветлива жена. Като чу за какво става дума, тя погледна изкриво момиченцето, сложи ръце на хълбоците, нагълча я и й каза, че децата не трябвало да се месят, дето не им е работа. Сандина се върна в къщи, готова да се разплаче.