Домница Молдовяну - Четири деца в старата гора

Дали пожарът се беше разпрострял на изток или се зазоряваше? Ала светлата ивица на хоризонта растеше и осветяваше върховете на старите дървета. Долчинката представляваше черно пепелище. На юг гората още пламтеше.

Емил почна да предава последните новини. От конефермата веднага му отговориха. За да бъде сигурен, че господин Спъну няма да открие предаването, Думитрица отиде в галерията до обора да види какво става там. Като се приближи до входа на галерията, затрупан с греди, момчето видя светлина между гредите и чу гласа на Згаберча, който говореше бързо, прекъслечно и гласът му беше изпълнен със страх:

— Да бягаме! Нищо друго не ни остава! Милицията тръгна към гората заедно с хората. Тая вечер ни хванаха и както виждаш, аз се измъкнах. Но Коцкан остана в ръцете им. Казвах ти аз, на лошо мирише!

— Хм… Хм… — ръмжеше Спъну.

— Късмет имаме, че запали гората. Ама сега какво ще правим с конете? Ще ги оставим ли тук?

— Предпочитам да ги убия! — сопна му се разбойникът. — Как няма да ги вземем!? Ще ги закараме по на север. Гората нататък се разширява, краят и не можеш стигна. Ще пръснем конете тук-таме, ще ги скрием из гъсталаците. Добри пари ще спечелим с тях. И дамгосаното може да се изличи с негасена вар… Ще остане голям белег от изгореното вместо буквите.

— Тогава да ги изкараме. Към Микшунещ не можем да тръгнем, защото лъката е открита и всеки може да ни види. А и те поеха към Фиербинц и виж, че са изскочили насреща ни. Ще трябва да вървим на север, все през горите на Власия.

Скоро двамата крадци започнаха да подкарват конете към изхода. Чу се шум от струпването на животните и от тропота на копитата им. Думитрица се възползува от шума и бутна няколко дъски, за да вижда по-добре. Кобилите излизаха с кончетата и се отправяха по изходния коридор. Разбойниците останаха назад. Всеки напълни по една ловджийска пушка, Спъну преметна през гърдите си един ремък и закачи на него старата кожена чанта. После облече черната мушама и чантата остана под нея. Згаберча хвърли алчен поглед към чантата и се захили:

— Там държиш парите, а?

Спъну измърмори нещо в отговор и двамата излязоха. Значи крадците бяха заедно с конете. Без да се колебае, Думитрица отиде и събуди Ион, а на Сандина пошепна:

— Съобщи на Емил, че ние тръгваме. Стойте тук спокойно. Милицията се приближава към нас. Но ако крадците успеят да избягат с конете, целият ни труд ще отиде напусто.

Сандина замига в знак „а преданост и вярност, а Ион тръгна подир главатаря на отряда.

Значи все пак Думитрица се обляга повече на него — зарадва се Ион, — щом него е избрал да го придружава. Хе! Хе! Знаеше си той! Затърка ръце и следвайки примера на главатаря, блъсна с рамо барикадата пред галерията. Гредите се търколиха с шум. Момчетата влязоха в обора, огледаха се наоколо и поеха по следите на бегълците. Тръгваха без стрели и без тояги, само с щитовете, окачени на гърбовете им, компаса и бинокъла. Какво беше намислил Думитрица? Вървяха в тъмния сводест коридор. Тук като че ли нямаше жива душа, но те вървяха на пръсти, да не би кънтенето на стъпките им все пак да ги издаде. Когато стигнаха до вратата, хмеловата завеса се клатеше пред изхода като истинско перде, забравено в запустяла къща със счупени прозорци. Конете стояха пред вратата, струпани на едно място, побутваха се с муцуни, а сънливите кончета трепереха в утринния хлад.

Децата останаха скрити зад пердето от хмел. Тук пред изхода и наляво гората се беше запазила незасегната от пожара и от нея лъхаше свежест.

— Накъде да тръгнем? — попита Спъну. — Тия животни се боят да вървят през изгорялата долчинка, ясно е! Там, на север, още гори една ивица. Сякаш е наблизо до кладенеца. Я да се опитаме да я угасим и да подкараме конете.

Възседнаха бързо и се отправиха нататък. Ала щом навлязоха в опожарените гъсталаци, конете се запрепъваха и спряха.

— Пари им — каза Згаберча. — Да ги зарежем и най-добре да се измъкнем сами, само с тия. Нали виждаш, че едва се върви. Какво ще правим с целия табун?

Ядосан, Спъну шибна коня си с бич. Горкото животно се спусна напред, но веднага се изправи на задните си крака и силно изцвили. Спъну отново го удари. Същото стори и Згаберча. Ударите се чуваха ту звучно, ту тъпо. Децата излязоха от скривалището си и се смесиха с конете, като следяха с поглед и със свити сърца как двете животни се мъчат, насилвани, да вървят из жарта, изведнъж отдалеч долетя гърмеж от пушка.

— Милиция! — изсъска Спъну. — Промъкнали са се през пожара! Да имат да вземат! Затуй ли съм пазил аз конете?! Ще ги избия до един! Нито мои, нито техни!