Домница Молдовяну - Четири деца в старата гора

И той изведнъж замълча. Нарочно говореше за вълците, за да се представя за храбър, но виждаше, че беше безсмислено. Затова взе очистения фазан и се покатери към отвора.

— Има ли достатъчно жар? — попита Сандина. — Ще можем ли да изсушим на жарта и превръзките?

Думитрица и Емил, които дотогава напразно се бяха мъчили да ги изсушат, се удивиха на новото й хрумване. Много досетливо и умно беше това русо, слабичко момиченце.

Като се придържаше за облегалките на креслата и за стената, Сандина отново се покатери към отвора, излезе и почна да развява превръзките над жарта. Ала този път Ион не й обърна никакво внимание. Въртеше внимателно шиша, на който се печеше фазанът, и навремени поглеждаше встрани. Страшно се боеше от вълци.

„Защо ли ми е сърдит? — питаше се Сандина. — Нищо лошо не съм му сторила.“

Погледна го няколко пъти, без да смее да му заговори, после сгъна превръзките и ги подаде през отвора на момчетата долу.

Думитрица и Емил се съветваха за нещо. Взеха превръзките и не я повикаха долу. Тогава тя се върна пак при Ион.

— Вижда ли се нещо из гъсталака? — попита тя наивно.

— Остави ме на мира! Тебе какво те интересува? Да не ме смяташ за страхливец? — отвърна той сопнато, но в гласа му трепереше уплаха.

„Страх го е — помисли си Сандина. — Няма да го оставя сам!“

— Фазанът е готов! — обяви момчето, като скочи и изпъчи гърди. — Отивам из гората на разузнаване!

Сандина тръгна след него несъзнателно.

— Не отивай — зашепна му тя. — И Думитрица казваше…

— Няма значение! — перчеше се той. — Я недей вървя подире ми!

При такава обида друг път тя би се разплакала. Ала сега мислеше за опасността, която дебнеше това упорито момче.

Ще поддържа поне огъня, за да го види Ион. Съчките изпращяха и край огъня стана горещо.

Облаците се бяха разпръснали и слънчевата светлина се разливаше топла и приятна. Момиченцето не чувствуваше нужда да се гуши край огъня.

Отстрани се и заследи с поглед Ион. Освежените треви и туфи сега се изправяха под слънчевите лъчи. При всяка стъпка на момчето росните бурени се разклащаха и му поръсваха краката. Бръмбарите, дивите пчели и пеперудите излетяха из цветята и листата и закръжиха из въздуха. И птичките зачуруликаха на клоните, зацвъртяха и се заразпитваха, сякаш се виждаха след дълга раздяла. Неочаквано пред Ион подскочи някакво малко животинче, като малко сиво кученце. В същото време го видя и Сандина. Откъде се взе това мило и палаво кученце? Дали наблизо живееше някой? Или след него идваха хора?

Ион го повика при себе си и като го милваше, опита се да го заведе при отвора на тяхното скривалище.

Кученцето тичаше добродушно край момчето и го гледаше с черните си очички, светнали от радост.

Но изведнъж кученцето се спря и се извърна назад, подчинено сякаш на някаква тайна повеля. И момчето погледна назад през рамо и замръзна на мястото си. Сред няколко игриви вълчета, вълчицата се спусна разярена към похитителя на малката й рожба.

Ион се окопити внезапно и изтича към огъня. Слисана, чувствувайки, че земята се върти заедно с нея, Сандина размахваше несъзнателно на всички страни запалените клонки. Ион падна върху жарта, изгори се, изблъска момичето и го натика в отвора, после разрита с крака главните и вдигна облаци от искри. Бързо се вмъкна в отвора и се изтърколи, като събори креслата и заедно с тях и със Сандина се стовари на земята.

Думитрица и Емил бързо грабнаха две пушки с яки приклади. Ала Думитрица се размисли, избра една стрела, сложи бързо креслата едно върху друго и се покатери до отвора. Вълчицата обаче, доволна, че си беше върнала малкото, нямаше намерение да влиза в разпра. Отдалечаваше се към гъсталаците, заобиколена от вълчетата, които скачаха около нея и се галеха. Тя ги подканяше да се скрият ту под някои гъсти клони, ту под гъсти туфи, като ги побутваше с муцуна или е лапа, но те си играеха и се закачаха безгрижно, щастливи, че са на свобода. Когато престана да се чува тихото скимтене на звяра, Думитрица разбра, че опасността е преминала. Сандина едва успя да се измъкне изпод съборените кресла и сега опипваше насинените си лакти, рамене и колене. Станку гледаше изплашен от ъгъла си. А Ион не смееше вече да се обади и по намръщеното лице на Думитрица си даваше сметка, че не го очакват похвали.

Сините очи на Думитрица бяха потъмнели и блестяха като стомана. Спокойното му усмихнато лице сега беше страшно напрегнато. Извика провинения настрана и му каза: