Дейвид Морел: Изгубеният брат

По професия съм архитект. Работих за кратко в голяма фирма във Филаделфия, но началниците ми намираха най-добрите ми проекти за твърде нестандартни, затова започнах собствен бизнес. Освен това реших, че една смяна на обстановката ще ми подейства освежаващо — не просто да се преместя в друг град на Източното крайбрежие, а изобщо да напусна крайбрежието. За мое учудване жена ми прие тази идея по-ентусиазирано дори от мен самия. Няма да се спирам на всички причини, поради които избрахме Денвър — обаянието на планините, мита за Запада. 1 1 Денвър е административен център на щата Колорадо и е разположен в Скалистите планини. — Б.пр.

Две от проектираните от мен административни сгради са разположени до градски паркове. Те не само хармонират с тях, но и отразяват околната природа; стените им от стъкло и керамични плочки играят ролята на огромни огледала, които улавят образите на изкуствените езера, дърветата и тревните площи. Но най се гордея с къщите си. Много от клиентите ми живееха близо до луксозни курортни градчета като Аспен и Вейл, но харесваха планините и не се стремяха към показност. Предпочитаха да бъдат в хармония с природата, а не да й вредят. Знаех какво им трябва. Къщите, които проектирах, се сливат толкова добре с местността, че няма да ги забележите, докато не се озовете пред вратите им. Дървета и планински хребети ги крият от очите ви. Под тях се спускат потоци. Гладки каменни плочи им служат за покриви. Стълбите им са от валчести камъни. Стените им са самите канари.

Но по ирония на съдбата проектираните да не бият на очи постройки привлякоха огромно внимание. Въпреки претенциите им, че искат да бъдат незабележими, моите клиенти не можаха да се въздържат да не се похвалят с новите си къщи. Списанията „Красив дом“ и „Архитектурен справочник“ публикуваха статии за тях, при все че снимките, които отпечатаха, приличаха повече на пощенски картички с планински пеизаж, отколкото на снимки на къщи. Местният клон на телевизия „Си Би Ес“ засне двуминутен репортаж за новините в десет часа вечерта. Репортерката, облечена като турист, предизвикваше зрителите със закачливия въпрос: „Можете ли да откриете къща между тези хребети и дървета?“ Тя бе застанала на десет крачки от стената на една от моите сгради, но едва когато я посочи, зрителите осъзнаха колко съвършено се сливаше с околния пейзаж. Материалът бе направил впечатление в централния нюйоркски офис на телевизията и след няколко седмици оттам ме поканиха за десетминутно интервю в шоуто на Си Би Ес „Неделно утро“.

Още се питам защо се съгласих да участвам. Бог ми е свидетел, че вече нямах нужда от реклама за бизнеса си. Е, щом икономическите причини отпадаха, значи оставаше моята суета. Може би исках синът ми да ме види по телевизията. Всъщност той се появи за малко заедно със съпругата ми в една реклама — ние тримата вървим покрай една от моите „къщи-хамелеони“, както ги нарече журналистът. Де да бяхме хамелеони и ние самите.

— Брад! — повика ме по име мъжки глас.

Бяха изминали три дни от шоуто „Неделно утро“. Беше сряда. Някъде в началото на юни. Прекрасен слънчев ден. Цялата сутрин бях прекарал в заседания, докато къркоренето на червата ми не ме подсети, че съм пропуснал да обядвам. Можех да изпратя секретарката си да ми вземе сандвич, но тя бе заета с много по-важни задачи от изпълнението на подобна поръчка. Освен това ми се щеше да изляза на свеж въздух и да се порадвам на слънцето. Търговската част на Денвър може да служи като модел за градоустройство — просторна и приветлива, със сгради, достатъчно ниски, че да не спират слънчевите лъчи. Бях се запътил към „Бегълс и Мор“ — един магазин за деликатеси от другата страна на улицата — и умът ми бе изцяло зает от мисълта за сандвич с пастърма, когато чух някой да ме вика:

— Брад!

Отначало реших, че ме гони някой от служителите ми, понеже съм забравил нещо. Но когато се обърнах, видях някакъв непознат да върви забързано към мен. Мъжът бе около тридесет и пет годишен, с неугледен вид, мръсно лице и дълга рошава коса. За момент си помислих, че може да е строителен работник, с когото съм се срещал при осъществяването на някой от проектите ми. Наистина дрехите, които носеше, подхождаха на човек с такава професия — вехти работнически ботуши, прашни джинси и смачкана светлосиня дънкова риза със запретнати ръкави. Но аз съм добър физиономист и непременно щях да запомня петсантиметровия белег на брадата му.