Костас Варналис - Диктаторите

Когато Комод, облечен като Херакъл, слизал с боздуган в ръка на арената и разбивал главите на вързани куци, слепи и едноръки хора, зрителите, благородници и плебеи, се смеели и се любували на своя император. Такава низост не бил проявил дотогава никой от предшествениците му.

Но накрая и „златният бог“ си платил за греховете. Не защото бил лош управник, а защото заплашил неколцина царедворци, че ще ги очисти. И за да спасят главите си, царедворците изпреварили господаря си и го очистили. Отровили го с говеждо месо, както пише Зонарас.

Така умрял този полулуд самохвалко-император, сит не само на човешко, но и на говеждо месо.

Марк Аврелий Антонин Васий Каракала царувал от 211 до 216 — пет годинки! За щастие на човечеството, много малко!

Всички чудовища, заемали някога трона на света, не сварили да остареят и да умрат от естествена смърт. И все пак подвластните им народи нямали някаква полза от това, че всеки от тези зверове царувал сравнително кратко време. Защото един звяр сменял друг, и по този начин теглото на хората продължавало.

Маламас ни дава портрета на Каракала със същата увереност, с която ни е дал портретите и на други императори. „Той бил висок и як, със здрав цвят на лицето, извит нос, с гъста брада и къдрави, сивеещи коси. Народът на Рим го обичал!“ Народът на Рим го обичал така, както обичал и Нерон, и вярвал, че един ден ще възкръсне и отново ще се възцари на трона — той именно е антихриста от апокалипсиса.

Каракала бил най-големият син на император Септимий Север. Още приживе Септимий Север провъзгласил за цезари и съуправници своите двама синове, Каракала и Гета. А когато умрял, оставил империята и на двамата.

Но Каракала не бил от хората, на които подялбата се нравела. Искал всичко да бъде негово, разбира се, и тронът. Затова още докато баща им бил жив, Каракала на два пъти се опитал да убие Гета. Но едва когато старият умрял, той успял да очисти брат си и да остане сам господар на света.

Зонарас ни описва по какъв подъл начин Каракала убил брат си. Поканил го в стаята си, за да се „обяснят“ пред майка им и да разрешат веднъж завинаги въпроса за престолонаследието. Но щом влязъл в стаята, върху Гета се нахвърлили няколко центуриони, които били скрити зад една завеса, и го съсекли.

Изплашената жертва се хвърлила в прегръдките на майка си, търсейки помощ от нея. Обгърнала шията й и се притиснала върху гърдите й, така че „кръвта му я обливала, а самата тя била ранена в ръката“.

След това коварно убийство последвали невъобразимо безсрамни и мерзки неща. Майката на Каракала, Юлия Домна, станала любовница на сина си. А щастливият син, за да осигури щастието си, заповядал да бъдат изклани всички привърженици и приятели на Гета в Рим. И само за няколко дни паднали двайсет хиляди глави!

След като завършил тези масови човешки жертвоприношения, Каракала поднесъл в дар меча на своя брат на Серапейона в Александрия със следните саркастични слова:

— Нека стане бог, стига да не е жив!

Сетне повикал прочутия по онова време учител по право Папиниан и му заповядал да направи една защита на убийството на Гета.

— Трябва ми, за да я представя на Сената!

Но Папиниан, мъж силен не само по ум, но и по дух, му отвърнал безстрашно:

— Много по-лесно е човек да извърши братоубийство, отколкото да го… оправдае.

И тогава Каракала му доказал, че е по-лесно Каракала да убие Папиниан, отколкото Папиниан да не слуша Каракала. С други думи, очистил го.

Но брат му Гета и юристът Папиниан не са единствените жертви на Каракала. Убил и благодетеля си Евдокс, и най-доверения си слуга Кастор, и жена си Пантила, и нейния брат Плавт.

Този Плавт бил най-богатият човек в Рим и дал като зестра на сестра си баснословна сума, „която би задоволила много кралици“.

Когато Каракала отишъл в Александрия, жителите го подигравали и пускали по негов адрес различни шеги, и най-вече, наричали майка му Йокаста — нали Йокаста се била омъжила за сина си Едип! — а самия него — Александър Гетски, понеже убил брат си Гета. Всичко това разгневило императора и той заповядал като съвсем естествено нещо да се разграби градът и да се изколят всички млади хора.

А сам той, седнал в Серапейона, се наслаждавал на гледката на клането и разграбването на града, сякаш това било някакво весело празненство. А след това писал на Сената, че нямало значение кои и колко александрийци бил изклал, защото изклал по-малко, отколкото трябвало. „Всички заслужават смърт!“