Менелаос Лундемис - Едно момче брои звездите

Не, и сега не се пробуди. Да не би да се е отказал от намерението си? Или пък е забравил, че е учител! Докога ще продължи това?

Но не, не продължи много. Малко преди Мельос да се отчае, учителят се извърна.

— Къде са настойниците ти?

Мельос се поколеба.

— Никъде… — каза той най-сетне.

— Тогава… кой се грижи за теб?

— Аз.

— А кой те научи да четеш?

— Аз…

Внезапно пеперудката мръдна странно нагоре-надолу по гърлото му. Учителят отиде на катедрата и отвори една книга. Измъкна един лист, написа двадесетина реда и му го подаде.

— Това са „въпросите“ — каза му той. — Препиши ги на чисто един по един на листа си и отдолу отговори. Работи спокойно.

След това се изкачи на катедрата, отвори една книга и се зачете в нея.

За Мельос тези въпроси бяха играчка. Залови се и веднага ги преписа. После написа и отговорите, сгъна листа и почна да гледа учителя.

— Какво има? — запита той, като се сепна по едно време. — Защо не пишеш?

— Написах ги.

— Прекрасно. Напиши тогава отговорите.

— Написах ги.

— Как?!

Учителят с един скок се намери долу.

— Невъзможно! Не може да бъде! Я дай да видя!

Взе листа, прегледа набързо написаното, тупна се един-два пъти по устата и постави листа на катедрата.

— Поздравявам те… — рече той сериозно и някак си мрачно. — Страхувам се обаче да не би да си назубрил уроците за шести клас. Харесвам силната памет въобще, но никога не поощрявам механичното зубрене. Учил ли си правопис?

— Не.

— Но въпреки това грешките ти са малко. Сега нека минем към устния…

Половин час по-късно в класната стая влезе директорът.

— Господин директоре… — рече учителят стеснително. — Приключихме.

— Как изкара? — запита той рязко и измери с недоверчив поглед момчето.

— Добре… Мога да кажа… общо взето, много добре.

— М-м… Я да видя… — и взе листа, за да провери. — Мм… — отново измънка той. — Да… А устният?

— Също… мога да кажа…

— Добре. Оттук ли си, момче? Защо се явяваш със закъснение?

— Господине… — рече Мельос и преглътна. — Не… не… знаех. Дойдох от село.

— Няма значение! Трябваше да знаеш. Повтарял ли си някой клас? Защо не отговаряш?

— Н… не…

— Защо се запъваш? Посещавал ли си редовно и шестте класа?

— Не… не съм…

— Какво „не“?

— Не съм посещавал никакво училище.

— Никое ли? Как? Господин Скамвурас!… Какво откривам тук?

Горкият господин Скамвурас… би предпочел самият той да бъде на мястото на момчето. Пеперудката му помръдна нагоре-надолу и се затегна около врата му до задушаване. Учителят стоеше облегнат на катедрата и поглеждаше ту директора, ту момчето.

— Не можех да допусна подобно нещо, господин директоре. Наистина трябва да се признае, че това е нещо удивително.

— Какво „удивително“ има тук, господин Скамвурас? Касае се за едно нечувано мошеничество! Да се отбележи името на учителя.

После се обърна към момчето:

— Как посмя ти, младежо, да измамиш цяла една гимназия? А?… Мълчиш, е? Мълчанието на… виновника! Престани веднага да плачеш!

Внезапно момчето вдигна високо глава и двамата учители се намериха пред едно разярено тигърче.

— Не… не плача! Защо да плача? Не съм виновен. Нито пък съм излъгал. Защо не ми признавате знанията, господин директоре? Това ми показаха — това научих. Защо не ми ги признавате сега? Нима училищните знания са по-други? Нямах пари да посещавам училище и съм се учил на полето. Нима това е лошо? Сега вие ми казвате, че моите знания не важат…

— Млък!!

Директорът беше посинял от яд.

— Ще си вървя… — рече момчето. — И който ме попита, ще казвам, че бях събрал малко пари да уча в гимназия, но ме изпъдиха, понеже това, което знаех, го бях учил на полето и затуй не важало.

— Я виж ти наглост! Я виж ти нечувана дързост! Питам те за името на учителя, за да отнеса въпроса до министерството. На тоя въпрос искам да ми отговориш.

— Вероятно… — учителят направи опит да се намеси. — Вероятно е забравил името на учителя. Нали, момче?

— Не — отговори Мельос. — Помня го!

— А защо тогава не го кажеш?

И директорът протегна ръка да му дръпне ухото.

— Не съм Юда! — извика Мельос и си плю на петите.

Директорът се спусна като вълк след него.

— Ела тук!… Ти! Тук Хей… Ти!…

Мельос вече се спускаше по стълбището.

— Надзирателю!… Хей!… Хвани го!…

Мельос летеше по стъпалата. Вратата е пред него. Но нещо я затули. Една синя кавадия.

— Я ела тук, бръмбарче! Ти ли беше тихият?