Дан Милман: Законите на Духа (Мощни истини за изграждането на живота)

Жената мъдрец се усмихна, сякаш ме познаваше по-добре, отколкото познавах сам себе си, което беше напълно възможно.

Дърветата отстъпиха на голите планински била и тогава бях възнаграден с една величествена панорамна гледка в съзвучие с новите хоризонти, открили се в съзнанието ми. Стори ми се странно, че не видях нито една от познатите къщи и града отвъд тях, но тук, с тази жена, с това необикновено създание, аз имах чувството, че съм попаднал в друго измерение, а изминалото време сякаш бе просто кратко мигновение от обикновения свят.

— Да продължим нататък — каза жената маг, вече поела по една стръмна пътечка.

Ние достигаме до големи висоти по виещи се стълби.

Пътеката вървеше толкова рязко нагоре, че имах чувството, че се движим по стръмно стълбище направо към върха на планината. Макар да бях свикнал да се изкачвам по такъв наклон, сърцето ми биеше все по-бързо и дишах все по-дълбоко. Жената маг обаче не срещаше моите затруднения и говореше без усилие.

— Забеляза ли как тази планинска пътека отразява като в огледало пътуванията в твоя живот? Тя ни разкрива как всеки ден се изкачваме към нашите цели.

— Не, не забелязах — отвърнах аз задъхан и вдигнах глава нагоре. — Но видях, че върхът сякаш изобщо не се приближава.

— Ако човек не откъсва поглед от края на пътуването, финалът винаги ще му се струва някъде в далечината. Това кара мнозина да се откажат от целите си, когато възникнат трудности или пътят стане твърде стръмен. Знаеш, че всяко пътуване започва с една първа стъпка, но след това трябва да направиш и втора, и трета, и колкото е необходимо, за да достигнеш целта си. Законът на Постепенното Развитие — каза жената мъдрец — е уверението на природата, че можем да постигнем почти всяка цел, без значение колко възвишена е тя, разбивайки я на малки сигурни стъпки.

— Това ми се струва очевидно.

— Напълно — съгласи се тя. — Точно затова толкова много хора пропускат да го забележат.

— Казваш, че като правим малки стъпки, можем да постигнем почти всякаква цел.

— Е — рече тя усмихната, — не можеш да прекосиш бездна с два скока. Но можеш да приложиш метода „стъпка по стъпка“, за да се подготвиш. И тъй като наоколо нямаме подръка бездна… — Жената маг взе от земята един камък, подаде ми го и посочи един дъб на около двайсетина метра. — Смяташ ли, че можеш да уцелиш онова дърво?

— Какво! От двайсет метра разстояние? Искрено се съмнявам. Дори и да се целя първо вляво и после вдясно, дървото просто е много далече.

— Добре тогава — каза тя и ме поведе право към дъба, докато накрая той се извиси точно пред нас — А какво ще кажеш сега?

— Сега, разбира се, мога да го ударя.

— Давай тогава.

Аз го направих, при което тя ме дръпна крачка назад, подаде ми друг камък и каза: — Пак.

По този начин, отстъпвайки всеки път стъпка назад, аз продължих да улучвам дървото, без да пропусна нито веднъж, докато накрая се отдалечих на около дванайсет метра и камъкът ми прелетя покрай ствола.

— Направи крачка напред и хвърли отново — каза жената маг. Камъкът попадна точно в средата на дъба. Продължих да се изтеглям назад и пропуснах два пъти на шестнайсет метра. Пак пристъпих напред и отново имах успех. Най-сетне след няколко пропуска действително съумях да уцеля дървото от двайсет метра.

Потеглихме отново по стръмната пътека и тя продължи да ме поучава.

— Виждаш ли как този закон работи във всяка една област на живота? След като разбиеш всяка задача на достатъчно малки осъществими стъпки, вече не е нужно да чакаш успеха в края на пътуването. Така ти създаваш поредица от многобройни малки успехи по пътя си.

Стигнахме до широка река, придошла от пролетните дъждове. Жената маг мина първа, минавайки леко по наредените на зигзаг камъни. Последвах я, подскачайки от камък на камък. Сетне видях два скални блока близко един до друг и бързо реших да стъпя на по-отдалечения, но не успях, подхлъзнах се на някакъв мъх и в крайна сметка се озовах в реката. Без да прави никакво усилие да прикрие усмивката си, жената маг ми подаде ръка.