Дан Милман: Законите на Духа (Мощни истини за изграждането на живота)

Гласът й отново отекна в ушите или в ума ми:

— Времето се простира между миналото и бъдещето, без те да имат каквато и да е обективна реалност. Времето е условност на ума, езиково понятие, обществена конвенция.

— Искаш да кажеш, че времето съществува, просто защото ние твърдим така?

— Именно — прошепна тя. — То е като филм на собствения ти живот, който се състои от отделни кадри, прелитащи пред някакъв обектив. Всеки кадър е мястото, където съществуваш в настоящия миг, но кадрите създават илюзията, че се движат. Можеш да проектираш ума си в онова, което наричаме минало и бъдеще, но не можеш да живееш в друг момент освен в сегашния. Аз и подобните ми сме господари на настоящия миг. — След като каза това, тя се изпъна, легна грациозно и се зае да ближе козината си.

Замислих се над думите й. Винаги бях харесвал котките въпреки надменното им чувство за превъзходство. И колкото и смахнато да звучеше, че съм научил Закона за Настоящето от една котка, в същото време това ми се струваше напълно уместно. Нито една от познатите ми котки не бе обръщала голямо внимание на миналото или на бъдещето. Подобно на най-големите мъдреци, котките живеят в мига.

Голямата сиамка се вгледа в мен внимателно.

— Аз и подобните ми сме царе на настоящето, защото присъстваме изцяло в него, тук и сега. Можеш ли да кажеш същото за себе си?

— За себе си? Е, да. Аз… понякога им се струва, че съм изцяло тук. Тоест… — Докато заеквах, тя се зае с по-важни неща като например да наблюдава една нощна пеперуда под светлината на огъня.

Сетне продължи, сякаш казаното от мен не заслужаваше никакъв коментар:

— Стореното от теб тази сутрин, вчера или миналата година вече е изчезнало. Има го само в ума ти. Онова, което очакваш, са само твои мечти. Ние разполагаме само с този миг, разбираш ли?

— Разбирам! — казах аз, без изобщо да съм сигурен, че е така.

— Не съм свършила. Наясно ли си, че усещането ти за хода на времето е поредица от спомени и впечатления, които се случват в настоящето? Тъгата по миналото е просто чувство, което се случва сега. Тревогите за бъдещето са реални само в ума ти, в този миг, под формата на образи, звуци и чувства. С други думи, миналото и бъдещето се случват сега, докато ги сътворяваш самият ти.

Подтикнат от неясното желание да си придам някаква важност, аз казах:

— Ако това е Законът на Настоящето, той ми изглежда доста абстрактен.

— Времето е абстракция — отговори тя. — В същото време обаче ти можеш да прилагаш този закон в практичен план, за да прогониш съжалението, грижите и объркаността. Способността ти да пренасочваш вниманието си към настоящия момент расте с практиката. Някой ден може би ще се научиш да правиш това като мен, съвсем непринудено.

Отказах се да си придавам важност. Думите на котката звучаха разумно. А и тя несъмнено владееше онова, на което ме учеше. После за кратко мислите ми се зареяха и аз погледнах към вратата. Къде беше жената мъдрец? Трябваше вече отдавна да се е върнала.

— Хе-е-е-й! — чух гласа на котката, който ме върна бързо в реалността. — Разбираш ли как Законът на Настоящето може да промени живота ти завинаги? „Завинаги“ разбира се, означава сега.

— Вече зная важността на това да живея в настоящето — отговорих аз рязко в опит да запазя част от достойнството си.

— Знаенето и правенето не са задължително едно и също нещо, особено в твоя случай — измърка котката с изключително самодоволен вид. — Винаги, когато имаш някакъв проблем, той е свързан донякъде с миналото или бъдещето. Проблемите ти оживяват в ума и настоящето ти благодарение на вниманието и енергията, които им отделяш, и ти им позволяваш да се разпореждат в главата ти, както намерят за добре. Аз, за разлика от теб, не си пилея деня с тях. Животът е твърде кратък — каза тя и думите й прозвучаха като финален акорд.

Е, благодаря, ваше Височество — отвърнах аз. — Свършихте ли?

— Определено не. Не и преди да разбереш, че миналото и бъдещето не са нищо повече от един лош навик на ума — на твоя ум. Грижите за миналото и бъдещето са като халюцинациите на луд, който чува гласове и вижда създания, обитаващи единствено въображението му. Там настоящето, разбира се, отсъства.

Иронията да чуя това от говореща котка не ми убягна.

— Но колкото по-често забелязваш онова, което правиш — продължи тя, — толкова по-успешно ще преодоляваш този навик или който и да е друг, именно като си припомняш и прилагаш Закона на Настоящето. — Котката спря да ближе козината си и ми посвети пълното си внимание. — Искрено се надявам, че оценяваш Закона на Настоящето, който отделих време да ти обясня. — Без да дочака отговора ми, тя поде отново: — Присъствието в настоящето е като машина на времето, която осветява ума ти, освобождава те от тревогата и поражда един нов начин на живот. С други думи, с негова помощ ще заприличаш повече на мен.