Дан Милман: Законите на Духа (Мощни истини за изграждането на живота)

— Нямам търпение да го приложа — казах аз и се засмях.

— Както казах, за да имаш настояще, ти трябва да присъстваш в настоящето, да помниш къде си и в коя точка на времето си. Така ще научиш кой си. Настоящето ни учи, че е важно онова, което правим днес, защото му посвещаваме един ден от живота си. Затова нека този закон да изчисти ума ти от ненужните отломки и да те върне в едно състояние на яснота, простота и вътрешен покой.

— Както е при теб — осмелих се да кажа аз.

— Радвам се, че си го забелязал — измърка тя. — И помни, че колкото и реални или завладяващи да са твоите мисли, ти винаги можеш да се позовеш на Закона на Настоящето и да си напомниш, че съществува само сега , само то е истинско. Ако последваш съвета ми с благоговение и направиш мига свещен, ти ще се поклониш на тихата, котешка природа вътре в теб, която познава мъдростта, и всичко ще бъде наред.

— Значи е лесно да намериш котешката си същност?

— В твоя случай може да трябват значителни усилия — каза тя, сетне изви гръб, прозя се и заобиколи огнището, тръгвайки към вратата. — Прегърни този миг, направи спокойно крачка напред и се заеми с онова, което е пред теб. Защото накъдето и да се залута умът ти, твоето тяло винаги остава тук и сега. Когато си твърде припрян, намери покой в настоящето. Поеми си дълбоко въздух и се върни тук и сега. — Котката още веднъж се опъна с наслаждение и без да каже нито дума повече, излезе навън.

Почти веднага след това се появи жената мъдрец, седна, но не ми даде никакво обяснение.

— Докъде бях стигнала? — каза тя. — А, да, говорихме относно Закона на Настоящето.

— Мисля, че обсъдихме този въпрос доста нашироко — рекох аз. Не бях сигурен, но ми се стори, че очите й ме гледат някак насмешливо. — Къде беше все пак? — попитах аз.

— О, навън, наслаждавах се на свежестта на нощния въздух… Бях се облегнала на задната стена на колибата, точно до теб.

— Но… почакай малко, ти ли беше…? — Дори не си направих труда да довърша въпроса си. Просто гледах как жената маг важно взима един малък чайник, окачен на стената на зелена пръчка, и го слага на огъня, пускайки вътре няколко листа от чай. Запитах се дали двамата ще разговаряме през цялата нощ, но след това пропъдих тези мисли и се отдадох на мига… и на чая, който се оказа превъзходен.

Да нахраниш гладния, да простиш обидата и да обичаш врага си — това са велики добродетели. Но ако, да речем, открия, че и най-окаяният от просяците, и най-наглият от престъпниците са у мен; че очаквам милостиня от собствената си доброта; че самият аз съм врагът, който трябва да бъде обичан — тогава какво?

Гледах над малкия огън и виждах пламъците да се отразяват в очите на жената маг. Огряното й от светлината лице изглеждаше лишено от възраст с изключение на няколкото бръчици около очите й. Предположих, че причината за тях бе насмешливата й природа. Тя често се усмихваше и дори когато изглеждаше много сериозна, под повърхността долавях характерното й чувство за хумор и проницателност.

След като поседяхме известно време в мълчание, взирайки се в горящите въглени, тя ми предложи да излезем навън, за да науча Закона на Състраданието. Станахме едновременно и излязохме.

Огледах се в почуда. Някакво промяна ли беше настъпила отново навън, или това беше трик на лунната светлина? Пред нас се простираше равнина с достатъчно дървета, които да ни скрият от подобния на мъгла дъжд, под който натрупалия се през деня прах постепенно се слягаше. Носеше се приятно ухание на дървесна кора и листа, смесени с пръст и трева.

— Всичко е толкова живо — забелязах аз.

— И наистина е живо — отвърна тя, докато галеше грубата кора на едно близко дърво. Под светлината на растящата луна издигащите се хълмове бяха извивките по тялото на Земята. — Накарай ума си да полети далеч отвъд тези възвишения — продължи жената маг. — Достигни океаните, фиордите, вулканите, рифовете, високите планини и морските дълбини, всички те гъмжащи от живот. Това са плътта и костите, кръвта и духът на Земята, нашата майка.