Дан Милман - Законите на Духа (Мощни истини за изграждането на живота)

— Защо?

— Защото това ще причини много болка. На жена ми. На децата ми. На мен. Във финансите ни ще настъпи истинска бъркотия. И освен това дадох обещание, когато се ожених. Поех определена отговорност. И какъв пример ще дам на децата си?

— Значи си в капан — каза тя.

— Не съм в капан!

— Поне така излиза от думите ти — каза жената безгрижно. — Имаш определен брой причини — сигурна съм, всички до една много основателни — поради които не можеш да получиш развод. Но едва когато си възвърнеш правото да сложиш край на тази връзка, ще можеш истински да поемеш отговорност за нея. Едва тогава ще можеш да избереш със сърцето си как да запазиш брака си, вместо да изтъкваш една или друга причина той да продължи да съществува. Разбираш ли?

— Да — отвърнах аз и се усмихнах. — Мисля, че да.

— И тук не става дума само за личните ти взаимоотношения — добави тя. — В това число включвам работа ти, твоите приятели, местоположение и цялостния ти живот.

— Не разбирам.

— Някои хора забравят силата на избора си и се чувстват впримчени във взаимоотношенията си; други пък попадат в клопката на своя живот и обстоятелства и нещата трябва да станат много мъчителни за тях, преди да намерят волята, смелостта и самоуважението да направят новите си избори.

— Докато не разбереш, че притежаваш властта да казваш „не“ — продължи тя, — ти никога няма да кажеш истински „да“. „Да“ на твоите взаимоотношения, работа, живот. На каквото и да е било. Не е необходимо да чакаш, за да направиш положителни промени, които да ти открият възможности. Не си длъжен да ходиш на училище. Не си длъжен да ходиш на работа. Не си длъжен да отиваш на война. Не си длъжен да бъдеш женен или да имаш деца. Или да постъпваш така, както очакват или искат другите хора. Не си длъжен да правиш нищо. Просто знай, че всяко действие или бездействие има определени последствия и готовността ти да ги приемеш ти дава и силата, и свободата да бъдеш какъвто искаш, където искаш и да правиш, каквото поискаш. Точно в този момент животът престава да бъде задължение и се превръща в благословена възможност. Точно тогава се случват чудесата.

Пътят, който избрах, ни отведе дълбоко в гората, където се озовахме под плътен балдахин от уханни дървета. В това закътано място, докато вятърът шепнеше в клоните над главите ни, жената мъдрец сподели с мен последните си мисли за Закона на Избора.

— Осъзнаването на силата на това да избираш и да променяш посоката си всеки следващ миг, без да обръщаш внимание на външните влияния и модели на поведение, прилича на издигане към повърхността, след като си прекарал дълго време в морските дълбини. Тази сила може да те опияни, когато видиш примамливите алтернативи на сегашната си ситуация. Възможно е да се почувстваш изкушен да промениш взаимоотношенията си, кариерата си, или всяка друга област от живота си, която ти се струва трудна или обезсърчаваща. Може би ще сметнеш за необходимо да вземеш нови решения, някои от тях дори закъснели, но героичният избор често означава да поемеш отговорност за онова, което правиш в настоящето, да бъдеш истински и съзнателен участник в събитията и да влагаш повече дух и страст, отколкото преди.

— Колкото повече се придържаш към Закона на Избора — продължи жената маг, — толкова по-ясни ще бъдат целите и намеренията ти, сам ще твориш живота си и вместо да се питаш дали вървиш по правилния път; с правилния човек и дали работиш онова, което трябва, ти ще живееш всеки ден според избора си и най-пълноценно.

Замислих се за решенията, които бях взимал в живота си, и как те ме бяха довели дотук, спомних си за работата, за семейството си и за дома, който бях напуснал преди близо осем часа. След това заговорих по импулс:

— Много ти благодаря за нещата, които ми показа, но скоро трябва да си тръгвам. Имам да свърша някои работи у дома.

Тя сви рамене.

— Изборът означава да се откажеш от нещо, което искаш, заради друго, което искаш повече. Това си е твоят живот. Потегляй, когато решиш.

Донякъде очаквах, че жената маг ще се впусне да ме убеждава да остана малко по-дълго и затова нейната отчужденост ме хвана неподготвен. Обзе ме странното предчувствие, че ако си тръгна точно сега, никога повече няма да мога да дойда тук.

— Аз… мисля, че мога да остана още малко.

— Не звучиш много убедено.

— Не, наистина. Искам да остана. Просто не предполагах, че ще отсъствам толкова дълго и имах някакви планове.