Марио Пузо - Кръстникът

Кей беше все още зашеметена, все още ужасена. Тя попита мъжа си:

— Майкъл, защо говори тя всичко това, защо мисли така? Майкъл сви рамене:

— Изпаднала е в истерия. Кей го погледна в очите:

— Майкъл, това не е вярно, моля те, кажи, че не е вярно. Майкъл отегчено поклати глава:

— Разбира се. Повярвай ми, само още този път ти позволявам да ме питаш за моите работи и ти отговарям. Това не е вярно. — Никога не беше говорил така убедително, както сега. Гледаше я право в очите. Използуваше цялото взаимно доверие, което бяха изградили по време на своя брак, за да я накара да му повярва. И Кей не можеше повече да се съмнява. Тя му се усмихна печално и се отпусна в прегръдката му, за да я целуне.

— И двамата имаме нужда от по едно уиски. — Тя отиде до кухнята за лед и докато беше там, чу, че външната врата се отваря. Излезе от кухнята и видя Клеменза, Нери и Роко Лампоне да влизат с телохранителите. Майкъл беше с гръб към нея, но тя се премести, така че да вижда профила му. В този миг Клеменза заговори на мъжа й, обръщайки се към него официално.

— Дон Майкъл — каза Клеменза.

Кей видя как Майкъл стана да приеме тяхната почит. Той и напомняше римска статуя, статуя на онези древни римски императори, които, по дадено им от бога право, властвуваха над живота и смъртта на другите хора. Едната му ръка стоеше на кръста, профилът му излъчваше студена и горда сила, тялото му беше небрежно и арогантно отпуснато, тежестта пренесена върху единия крак, изтеглен леко назад. Тримата довереника стояха пред него. В този миг Кей разбра, че всичко, в което Кони беше обвинила Майкъл, е вярно. Тя се върна в кухнята и заплака.

Кървавата победа на семейство Корлеоне завърши едва след една година на тънки политически маневри, които утвърдиха Майкъл Корлеоне като най-могъщия глава на семейство в Съединените щати. В продължение на дванайсет месеца Майкъл разделяше времето си по равно между своя щаб на уличката в Лонг Бийч и новия си дом в Лас Вегас. Но в края на тази година той реши да прекрати операциите си в Ню Йорк и действително да продаде къщите и уличката. По тази причина той доведе цялото си семейство на последно посещение в Източните щати. Щяха да останат един месец, да приключат с бизнеса, а Кей щеше да се погрижи за събирането на личния багаж на семейството и изпращането на покъщнината. Имаше още милион незначителни подробности.

Първенството на семейство Корлеоне сега беше неоспоримо, Клеменза имаше свое семейство. Роко Лампоне беше единственият довереник на семейство Корлеоне. А в Невада Албърт Нери беше шеф на цялата охрана на хотелите, контролирани от семейството. Хейгън също принадлежеше към Западното семейство на Майкъл.

Времето лекува старите рани. Кони Корлеоне се сдобри с брат си Майкъл. В същност само седмица след ужасните обвинения, които му отправи, тя се извини на Майкъл и увери Кей, че в думите й не е имало капка истина, че това е било само истеричен припадък на млада вдовица.

Кони Корлеоне лесно си намери нов съпруг, в същност тя не изчака да изтече и година на траур и прибра в леглото си красив млад мъж, който беше постъпил на работа в семейство Корлеоне като секретар. Той беше момче от надеждно италианско семейство, завършил най-добрия икономически колеж в Америка. Естествено бракът му със сестрата на неговия шеф му осигуряваше бъдещето.

Кей Адамс Корлеоне ощастливи своите роднини по мъжка линия, като прие католическата вяра. Естествено и двете й момчета приеха нейната вяра, както се изискваше. Лично Майкъл не остана много доволен от това развитие на нещата. Щеше да е по-доволен, ако децата му бяха протестанти, като истински американци.

За свое удивление на Кей страшно й хареса да живее в. Невада. Тя хареса пейзажа, хълмовете и каньоните от яркочервени скали, пламтящи пустини, неочакваните и освежаващи езера, дори горещината. Двете й момчета яздеха собствени понита. Тя имаше истински слуги, а не телохранители. А Майкъл водеше по-нормален живот. Той беше собственик на строително предприятие; проявяваше жив интерес към местната политика, без да се намесва публично. Животът им беше чудесен. Кей беше щастлива, че продават нюйоркската си къща и че Лас Вегас наистина щеше да стане техен постоянен дом. Не й беше приятно да се връща в Ню Йорк. Затова по време на това последно пребиваване тя уреди опаковането и изпращането на багажа с възможно най-голяма експедитивност и сега, през последния ден, чувствуваше същото нетърпение да си тръгне, каквото изпитват лежалите дълго в болница пациенти, когато дойде времето да ги изписват.