Марио Пузо - Кръстникът

Хейгън попита нерешително:

— Няма ли начин да го помилваме?

— Няма — отвърна Майкъл.

В северната част на щата, в град Бъфалоу, на една малка странична уличка малка пицерия въртеше оживена търговия. С отминаването на времето за обед най-после работата понамаля и продавачът прибра от витрината кръглия си поднос с останалите на него няколко парчета и го сложи на полицата над огромната тухлена печка. Той надзърна в печката, където се печеше пица. Кашкавалът още не бе започнал да става на мехури. Когато се обърна към щанда, който му даваше възможност да обслужва хора от улицата, той видя там да стои млад мъж с вид на побойник. Мъжът каза:

— Дай ми едно парче.

Продавачът на пици взе дървената си лопата, загреба едно от студените парчета и го сложи в печката да се стопли. Клиентът, вместо да почака отвън, реши да влезе вътре да го обслужат. Сега магазинът беше празен. Продавачът отвори печката, извади горещото парче и го сервира в картонена чи-нийка. Но клиентът, вместо да плати, го загледа втренчено.

— Чух, че си имал страшно хубава татуировка на гърдите си — каза клиентът. — Виждам я да се подава от ризата ти. Защо не ми я покажеш цялата?

Продавачът замръзна на мястото си. Изглеждаше, сякаш се е парализирал.

— Разкопчай си ризата — нареди клиентът. Продавачът поклати глава.

— Нямам никаква татуировка — заяви той на английски със силен акцент. — Другият има, дето работи вечер.

Клиентът се засмя. Смехът му беше неприятен, дрезгав и пресилен:

— Хайде, откопчай си ризата, искам да видя. Продавачът заотстъпва към задната част на магазина, опитвайки се да се промъкне зад огромната печка. Но клиентът вдигна ръката си над щанда. В нея държеше пистолет. Той стреля. Куршумът улучи продавача в гърдите и го блъсна в стената на печката. Клиентът стреля в тялото му още веднъж и продавачът падна на пода. Клиентът заобиколи щанда за сервиране, присегна се надолу и скъса копчетата на ризата. Гърдите бяха целите в кръв, но татуировката се виждаше — вплетените един в друг любовници и ножът, който ги пробождаше. Продавачът безсилно повдигна едната си ръка, сякаш да се защити. Убиецът каза:

— Фабрицио, Майкъл Корлеоне ти праща много здраве. — Той доближи пистолета си само на няколко сантиметра от черепа на продавача и дръпна спусъка. После излезе от магазина. Зад ъгъла го чакаше кола с отворена врата. Той скочи вътре и колата потегли с пълна газ.

Роко Лампоне вдигна слушалката на телефона, който беше инсталиран на един от железните стълбове на портала. Той чу един глас да казва „Пакетът ти е готов“ и телефонът тракна, когато другият затвори. Роко се качи в колата си и излезе от портала. Пресече шосето Джоунс Бийч, същото шосе, на което беше убит Сони Корлеоне, и тръгна за железопътната гара Уонта. Паркира колата на гарата. Там го чакаше друга кола с двама души в нея. Отидоха до един мотел на десет минути път от магистралата „Сънрайз“ и завиха в двора. Като остави другите двама в колата, Роко Лампоне отиде до едно от бунгалата в швейцарски стил. Ритникът изкърти вратата на бунгалото от пантите и Роко се втурна в стаята.

Седемдесетгодишният, гол като новородено дете Филип Таталия седеше на едно легло, на което лежеше младо момиче. Гъстата коса на Филип Таталия беше гарвановочерна, ала оперението на чатала му беше стоманеносиво. Тялото му беше леко закръглено като на птица. Роко изстреля четири куршума в него, всичките в корема. После се обърна и изтича към колата. Двамата мъже го оставиха на гара Уонта. Той се качи в колата си и се върна на уличката. Влезе при Майкъл Корлеоне за малко, а после излезе и зае мястото си на портала.

Сам в апартамента си, Албърт Нери приключи с приготвянето на униформата. Той бавно я облече — панталоните, ризата, вратовръзката, сакото, кобура и ремъка. Беше върнал пистолета си, когато го бяха отстранили от полицията, но поради недоглеждане, не бяха го задължили да предаде значката си. Клеменза го беше снабдил с нов полицейски револвер без отличителни белези. Нери го разглоби, смаза го, провери ударника, сглоби го отново и щракна спусъка. Зареди барабана и беше вече готов за тръгване.

Пъхна полицейската си фуражка в дебел книжен плик, а след това облече цивилна горна дреха върху униформата си. Погледна часовника. Оставаха петнайсет минути доуговорения час, когато колата щеше да го чака долу. Използува тези петнайсет минути да се огледа в огледалото. Нямаше никакво съмнение. Приличаше на истински полицай.