Марио Пузо - Кръстникът

Беше се почти здрачило, когато изнесоха сватбената торта, възхитиха й се и я изядоха. Специално приготвена от Назорине, тя бе изкусно украсена с раковини от крем, така зашеметяващо вкусни, че младоженката лакомо ги обра, преди да изчезне на сватбено пътешествие със своя рус младоженец. Дон Корлеоне учтиво ускори рзотиването на гостите, като междувременно забеляза, че черната лимузина с хората от ФБР вече не се виждаше наоколо.

Накрая единствената кола, останала на алеята, беше дългият черен кадилак с Фреди зад волана. Дон Корлеоне седна на предната седалка, като се настани доста бързо за годините и размерите си. Сони, Майкъл и Джони Фонтейн седнаха на задната седалка. Дон Корлеоне се обърна към сина си Майкъл:

— Ще може ли приятелката ти да се върне сама в града? Майкъл кимна:

— Том каза, че ще се погрижи за това.

Дон Корлеоне поклати глава в знак на задоволство от експедитивността на Хейгън.

Поради все още действуващите ограничения на бензина движението по Белт Паркуей към Манхатън беше малко. За по-малко от час кадилакът пристигна на улицата, където се намираше „Френч Хоспитъл“. По време на пътуването дон Корлеоне попита най-малкия си син дали му върви в училището. Майкъл кимна. После Сони от задната седалка попита баща си:

— Джони казва, че му уреждаш онази работа в Холивуд. Искаш ли да отида там и да помогна?

Дон Корлеоне бе рязък:

— Том заминава тази вечер. Той няма да има нужда от никаква помощ, работата е проста.

Сони Корлеоне се засмя:

— Джони мисли, че не можеш да се справиш, затова реших, че може да искаш аз да отида там.

Дон Корлеоне обърна главата си.

— Защо се съмняваш в мен? — попита той Джони Фонтейн. — Не е ли изпълнявал кръстникът ти винаги онова, което е казвал, че ще направи? Взимали ли са ме някога за глупак?

Джони нервно се извини:

— Кръстник, този човек действително е важна птица. Няма да можеш да го убедиш дори с пари. Има големи връзки. И ме мрази. Не зная как би могъл да се справиш.

Дон Корлеоне се поразвесели и каза нежно:

— Казвам ти, че ще имаш ролята. — Той мушна Майкъл с лакът. — Няма да разочароваме моя кръщелник, нали, Майкъл?

Майкъл, който никога дори за миг не се съмняваше в баща си, кимна с глава.

Когато вървяха към входа на болницата, дон Корлеоне хвана Майкъл за ръката, така че другите останаха отпред.

— Като завършиш колежа, ела при мен да поговорим — каза дон Корлеоне. — Имам няколко идеи, които ще ти харесат.

Майкъл не отговори нищо. Дон Корлеоне изсумтя ядосано:

— Зная какво мислиш. Няма да те карам да вършиш неща, които не одобряваш. Това е нещо специално. Сега прави каквото искаш, в края на краищата си мъж. Но когато свършиш образованието си, ела при мен, както подобава на син.

Семейството на Абандандо — съпругата и трите му дъщери, облечени в черно — стоеше насред покрития с бели плочки коридор в болницата като стадо дебели крави. Когато видяха дон Корлеоне да излиза от асансьора, те сякаш инстинктивно, подобно на голяма вълна, се надигнаха от белите плочки, за да отидат при него за закрила. Майката беше мощна, но царствена в своя траур, докато дъщерите бяха дебели и безлични. Госпожа Абандандо едва докосна бузата на дон Корлеоне, като подсмърчаше и припяваше:

— О, вие сте светец, щом в деня на сватбата на дъщеря си идвате тук.

Дон Корлеоне пренебрегна тези благодарности.

— Не дължа ли уважение на такъв приятел? Приятел, който е бил дясната ми ръка цели двайсет години?

Веднага бе разбрал, че бъдещата вдовица не знае, че нейният съпруг ще почине тази нощ. Абандандо лежеше в тази болница тежко болен от рак вече почти година и неговото фатално заболяване бе започнало да изглежда за съпругата му като нещо почти неделимо от живота. Състоянието му тази вечер за нея бе просто още една криза. Тя продължи да бръщолеви:

— Влезте и вижте бедния ми съпруг, той пита за вас. Горкият човек искаше да дойде на сватбата, за да изрази уважението си, но лекарят не му позволи. Тогава помоли да дойдете вие и да го видите в този голям ден, но аз не вярвах, че е възможно. Да, мъжете разбират приятелството повече от нас, жените. Вървете, ще го зарадвате.

Една сестра и един лекар излязоха от стаята на Абандандо. Лекарят беше млад мъж със сериозно лице и със самочувствието на човек, роден да командува, или с други думи — със самочувствието на човек, който през целия си живот е бил много богат. Една от дъщерите го попита плахо:

— Доктор Кенеди, може ли вече да влезем да го видим? Доктор Кенеди изгледа с раздразнение огромната група.