Марио Пузо - Кръстникът

Джулс отново прегледа Нино.

— Ще извикам сестра да остане тази вечер при теб в стаята — каза той. — Наистина трябва да полежиш няколко дни. Не те будалкам. )

Нино се усмихна:

— Добре, докторе, само гледай сестрата да не е много хубава.

Джулс се обади за сестра и после двамата с Луси си отидоха. Джони седна на един стол близо до леглото, за да дочака сестрата. Нино отново заспиваше с изтощен вид на лицето. Джони си мислеше за онова, което Нино беше казал — че не го е ревнувал за онова, което се беше случило преди година с онези две мадами в Палм Спрингс. И през ум не му беше минавало, че Нино го е ревнувал.

Преди година Джони седеше в разкошно обзаведения си кабинет, в кабинета на филмовата компания, която оглавяваше, и се чувствуваше така зле, както никога през живота си. И това беше учудващо, защото първият филм, който беше направил със себе си в главната роля и Нино в другата мъжка роля, печелеше тонове пари. Всичко беше станало както трябва. Всеки си беше свършил работата. Филмът не надхвърли определения финансов лимит. Всички щяха да направят цяло състояние от него, а Джак Уолц губеше десет години от живота си. Сега Джони правеше още два филма, в единия главната роля изпълняваше той, а в другия — Нино. Нино беше страшен на екрана, като едно от онези очарователни и романтични влюбени момчета, които жените умират да притиснат към гърдите си. Малкото загубено момче. Всичко, до което той се докосваше, носеше пари, те просто валяха. Кръстникът получаваше своя дял чрез банката и това караше Джони да се чувствува наистина добре. Но днес това не му помагаше много. Сега, когато беше независим филмов продуцент, той имаше толкова власт, а може би и повече, отколкото когато и да било като певец. Красиви мадами го налитаха отвсякъде точно както преди, макар сега да го правеха повече от търговски съображения. Имаше собствен самолет, живееше дори още по-разточително, облагодетелствуван от по-малкия данък, с който бизнесменът се облагаше, за разлика от актьора. Тогава какво, па дяволите, го тормозеше?

Той знаеше какво. Главата го болеше, имаше болки в назалните пътища, гърлото го сърбеше. Единственият начин да се почеше и да се освободи от този сърбеж беше да попее, а той се страхуваше дори да опита. Беше се обадил на Джулс и го беше попитал кога ще бъде безопасно да пее, а Джулс му беше казал да го направи, когато изпита желание. И той беше опитал, но гласът му беше толкова дрезгав и ужасен, че се беше отказал. А на следващия ден гърлото го болеше ужасно, но по различен начин от времето преди брадавиците да бъдат оперирани. Болката беше по-лоша, пареща. Страхуваше се да продължи да пее, страхуваше се, че или ще загуби гласа си, или ще го повреди.

А щом не можеше да пее, за какво, по дяволите, му беше всичко останало? Всичко останало бяха само гадости. Пеенето беше единственото нещо, от което разбираше. Може би той знаеше за пеенето и за своята музика много повече от който и да било друг в света. Едва сега разбираше, че е толкова добър. Всички тези години го бяха направили истински професионалист. Никой не можеше да му каже кое е вярно и кое грешно, нямаше нужда да пита когото и да било. Той знаеше. Каква загуба, каква проклета загуба.

Беше петък и той реши да прекара края на седмицата с Върджиния и децата. Обади й се по телефона, за да й каже, че ще отиде. Но в същност, за да й даде възможност да му откаже. Но тя никога не му отказваше. Нито веднъж през всичките тези години, откакто бяха разведени. Защото никога нямаше да откаже на дъщерите си да се срещнат с баща си. Каква жена, мислеше си Джони. Той имаше късмет с Върджиния. И макар да знаеше, че държи на Джини много повече, отколкото на всяка друга жена, той знаеше, че им е невъзможно да живеят заедно като мъж и жена. Може би когато станеха на шейсет и пет, както когато се пенсионираш, щяха да се оттеглят заедно, да се оттеглят от всичко.

Но действителността разби тези негови мисли, когато пристигна там и откри, че Върджиния също е в лошо настроение и че дъщерите му не държат чак толкова да се видят с него, защото за края на седмицата им беше обещано едно посещение, у приятелки в калифорнийско ранчо, където да пояздят.

Той каза на Върджиния да изпрати момичетата на ранчото и ги целуна за довиждане с разбираща усмивка. Той наистина ги разбираше много добре. Кое дете не би предпочело да отиде да язди в някое ранчо, вместо да остане с един начумерен баща, който само се опитваше да се държи като баща. Той каза на Върджиния: