Робин Хоб - Лорд Златен

Зад него вървеше нарческата. Пиотре я съпровождаше на крачка отзад и отдясно. Бе облечен просто, като войник. Носеше златни обеци и тежка златна торква, но сякаш не забелязваше накитите. Забелязах, че не само е заел мястото на телохранител, но и се държи като такъв. Очите му бдително обхождаха тълпата. Бе готов да убие всеки, който желае зло на нарческата и дръзне да я нападне. В същото време излъчваше аура не на подозрителност, а на спокойна увереност. Момичето вървеше пред него, напълно спокойно под закрилата му.

Запитах се кой ли е избрал облеклото й. Късата й туника бе от белоснежна вълна. Наметалото й се придържаше на рамото от емайлирана фибула във формата на скачащ от вълните нарвал. Плисираната й синя пола падаше почти до пода; докато вървеше, от време на време можеха да се зърнат белите й пухкави пантофи. Пригладената й черна коса бе захваната със сребърна шнола на тила, след което се спускаше надолу като мастиленочерна река. По течението й проблясваха мънички сребърни звънчета. На челото си носеше сребърната коронка със сто сапфира.

Вървеше в свой ритъм — стъпка, пауза, стъпка. Баща й, който явно нямаше нищо против, а може и да не забелязваше, се изкачи енергично на подиума и бе принуден да застане отляво на кралица Кетрикен и да изчака дъщеря си. Пиотре с лекота следваше темпото й. Момичето не гледаше право напред, докато приближаваше издигнатата маса, а завърташе глава наляво и надясно при всяка стъпка. Взираше се напрегнато в гледащите я хора, сякаш искаше да запомни всяко лице. Леката усмивка, красяща лицето й, изглеждаше искрена. Беше изнервящо да видиш подобно държане у дете. Малкото момиче, което бе на ръба на избухването рано сутринта, бе сменено от истинска напъпваща кралица. Когато се озова на две крачки от подиума, Предан се спусна да й предложи ръка. Това бе единственият момент, когато я видях несигурна. Стрелна вуйчо си с крайчеца на очите си, сякаш го умоляваше той да предложи услугите си. Не знам как успя да й предаде, че трябва да приеме жеста на принца; забелязах само примирението й, когато дланта й предпазливо се отпусна върху протегнатата ръка на Предан. Съмнявам се натискът й да е бил по-голям от този на кацнала на цвете пеперуда, докато изкачваше стъпалата заедно с принца. Пиотре ги следваше с тежка крачка. Не зае място пред някой стол, а остана зад нарческата. След като останалите се настаниха, се наложи кралицата да му направи знак и да го покани тихо, за да седне.

Последваха херцозите и херцогините на Шестте херцогства — бавно прекосиха залата и се настаниха на отредения за тях подиум. Най-напред се появи херцогинята на Беарния заедно със съпруга си. Вяра Беарнийска бе пораснала на поста си. Още я помнех като стройна девойка с окървавен меч в ръка, напразно опитваща се да спаси живота на баща си от нашествениците от Алените кораби. Тъмната й коса бе къса както винаги. Мъжът до нея бе висок и вървеше с гъвкавата стъпка на воин. Връзката между двамата можеше направо да се почувства и се радвах за нея, че е намерила щастието си.

След тях беше херцог Келвар Рипонски, възрастен и сгърчен, хванал с една ръка тоягата си и положил другата на рамото на съпругата си. Лейди Грация се бе превърнала в добре закръглена жена на средна възраст. Ръката й подкрепяше съпруга й по повече от един начин. Облеклото и накитите й бяха прости, сякаш най-сетне бе придобила увереност като херцогиня на Рипон. Следваше неравните му стъпки и явно все още бе много вярна на мъжа, който я бе издигнал от проста селянка в своя съпруга.

Херцог Шемши Шоукски (или Шемшай, както го наричаха във владенията му) вървеше сам, тъй като бе овдовял. За последен път го бях видял да стои с херцог Жилав Беарнийски пред килията ми в тъмницата на Славен. Не ме бе осъдил, но и не показа топлотата на херцога на Беарния. Очите му все още бяха като на ястреб и лекото отпускане на раменете бе единственият признак за изминалите години. Беше поверил воюването с Халкида на своята дъщеря и наследница, докато отсъстваше от владенията си заради годежа на принца.

Следващ бе херцог Бляскав Фароуски. Беше съзрял от дните, когато Славен бе поел защитата на замъка Бъкип на крехките си рамене. Сега приличаше на мъж. Никога не бях виждал херцогинята му. Изглеждаше наполовина на четиридесетте му години — красива стройна млада жена, усмихваща се топло на по-дребните благородници, които я гледаха как изкачва подиума. Последни се появиха херцогът и херцогинята на Тилт. И двамата ми бяха непознати; кървавата кашлица бе преминала през Тилт преди три години и бе отнесла не само стария херцог, но и двамата му по-големи синове. Разрових паметта си за името на дъщерята, която го наследи. Херцогиня Цветиста Тилтска, обяви менестрелът миг по-късно, и съпругът й херцог Джовер. Нервността й я караше да изглежда по-млада, отколкото бе в действителност, и ръката на спътника й върху нея, изглежда, не само я водеше, но и я успокояваше.