Робин Хоб - Лорд Златен

Никой не ме бе предупредил, че лейди Търпение също ще присъства на празненството. Когато погледът ми се спря върху нея на една от по-представителните маси, сърцето ми подскочи и заби лудо. Вдовицата на баща ми водеше оживен разговор с младия мъж до себе си. В смисъл — говореше тя. Той я зяпаше с полуотворена уста и примигваше. Не го винях: аз самият навремето не бях в състояние да се справя с непрестанно бликащия фонтан наблюдения, въпроси и мнения. Побързах да отместя очи, сякаш погледът ми можеше да я накара да усети, че съм тук. През следващите няколко минути я поглеждах крадешком. Носеше рубините, които й бе подарил баща ми и които навремето бе продала, за да облекчи страданията на жителите на Бък. Побелялата й коса бе украсена с есенни цветя — обичай, демодиран като тоалета й, но за мен ексцентричността й бе мила и скъпоценна. Искаше ми се да мога да ида при нея, да коленича до стола й и да й благодаря за всичко, което бе сторила за мен — не само по време на живота ми, но и когато ме бе смятала за мъртъв. Донякъде желанието ми бе егоистично.

А когато отместих поглед от нея, получих втория голям удар за вечерта.

Придворните дами и прислужници на кралицата бяха настанени на почетна маса, почти долепена до високия подиум. Това бе типично за благоволението на кралицата, което пренебрегваше ранговете. Някои от дамите познавах от миналите години. Лейди Надеждна и лейди Скромност бяха в свитата на кралицата още навремето. Радвах се да видя, че все още са до нея. Лейди Бяло сърце помнех единствено по име. Другите бяха по-млади — несъмнено още деца, когато служех на кралицата. Но една от тях ми изглеждаше по-позната от останалите. Може би познавах майка й? И тогава тя обърна кръглото си лице и наклони глава, за да оцени някаква шега. Розмари!

Пухкавото момиченце се бе превърнало в приятно закръглена дама. Беше малката прислужница на кралицата, когато я видях за последно — винаги следваща Кетрикен по петите, винаги налице, необичайно ведро и добродушно дете. Имаше навика да се унася в краката на Кетрикен, докато се съвещавах с нея. Или поне така изглеждаше. Беше се оказала шпионка на Славен и не само му докладваше, но и по-късно му помагаше в опитите му за покушение срещу живота на кралицата. Не я бях хващал да върши каквото и да било предателство, но впоследствие двамата със Сенч заключихме, че именно тя е била шпионката на Славен. Сенч знаеше; Кетрикен също. Как бе възможно все още да е жива, да се смее и да се храни толкова близо до кралицата, която сега вдигаше чаша да я поздрави? Откъснах очи от нея. Направих опит да успокоя трепета на яростта, който ме бе обхванал.

Известно време зяпах краката си, поемах бавно и дълбоко дъх и ми се искаше лицето ми да не е така червено от гняв.

Проблем?

Тънката мисъл звънна в ума ми като изпусната монета. Вдигнах очи и видях, че принц Предан ме гледа разтревожено. Свих рамене, след което оправих яката си, сякаш жакетът ме стяга. Не го приближих с Умението. Тревожещо бе, че е успял да ме достигне въпреки вдигнатите ми по навик стени. Още по-тревожно бе, че използваше Осезанието ми, за да внуши мисълта, оформена с Умението. Не исках да използва Осезанието. Още повече — да използва двете магии заедно. Можеше да си създаде вредни навици. Почаках малко, после отново срещнах безпокойния му поглед и се усмихнах кратко. Отново отместих очи. Усетих колебанието му, но той последва примера ми. Изобщо нямаше да ми е от полза някой да ни забележи и да се запита защо ли принц Предан разменя многозначителни погледи с някакъв слуга.

Гощавката бе великолепна и безкрайна, но забелязах, че Предан и Елиания едва докосват храната. Аркон Кървавия меч обаче ядеше и пиеше и за двамата. Докато го наблюдавах, реших, че е сърцат човек с остър ум, но не и дипломатът и тактикът, уредил този годеж. Интересът му към Кетрикен бе очевиден — а може би това бе комплимент според стандартите на Външните острови. Набързо хвърлените ми погледи показваха, че Кетрикен отговаря любезно на думите му, но в същото време се опитва да общува повече с нарческата. Отговорите на момичето бяха кратки, но любезни. Беше по-скоро резервирана, отколкото начумерена. А в разгара на гощавката забелязах, че вуйчо Пиотре като че ли се поотпуска спрямо Кетрикен, може би против волята си. Несъмнено Сенч бе посъветвал кралицата, че ще е добре да обръщаме повече внимание на „брата на майката“ на нарческата. Пиотре определено реагираше на това. Започна, като добавяше по някоя дума към всеки отговор на Елиания, но не след дълго двамата с Кетрикен си приказваха над главата й. Очите на Кетрикен бяха изпълнени с възхищение и тя слушаше думите му с неподправен интерес. Елиания изглеждаше едва ли не благодарна, че е в състояние да опита от храната си и да кима на прелитащите над нея думи.