Робин Хоб - Лорд Златен

— Е? — попита с едва доловимо безпокойство.

— Прав си. Наистина изглеждаш като истински джамайлийски лорд.

— Тогава да слезем. Вземи столчето и възглавничката. Ще се извиним с нараняването ми за ранното си пристигане в Голямата зала и ще гледаме как идват останалите.

Взех столчето в дясната си ръка и пъхнах възглавничката под мишница. Предложих му лявата си и той закуцука съвсем убедително. Както винаги, беше всеотдаен актьор. Може би поради връзката чрез Умението помежду ни усещах истинското му задоволство от ролята. Естествено, не го показваше с поведението си — непрекъснато мърмореше и ме укоряваше за несръчността ми, докато слизахме.

Малко преди да стигнем огромните врати на Голямата зала, спряхме. На вид Лорд Златен си поемаше дъх, облегнат тежко на мен, но в ухото ми прошепна Шутът.

— Не забравяй, че си слуга. Смирение, Том Беджърлок. Каквото и да забележиш, не поглеждай към никого с предизвикателство. Няма да ти приляга. Готов ли си?

Кимнах с мисълта, че не се нуждая от това напомняне, и хванах по-здраво възглавничката под мишница. Влязохме в Голямата зала. Тук също имаше промени. В детството ми Голямата зала бе място за среща за цял Бъкип. Бях седял край ей онази камина и разказвах уроците си на Федрен книжника. Често край другите камини из залата също се събираха хора — мъже правеха стрели, жени шиеха и приказваха, менестрели репетираха песни или съчиняваха нови. Въпреки горящите огньове и непрестанно мъкнещите дърва момчета Голямата зала от спомените ми винаги е била леко мразовита и усойна. Светлината сякаш никога не стигаше до ъглите й. През зимата гоблените и знамената по стените се губеха в здрача. Спомнях си, че през повечето време студеният каменен под бе покрит с тръстика, която бързо плесенясваше и бе влажна. Когато по масите се нареждаше храна, под тях се излягаха кучета или обикаляха пейките като гладни акули в очакване на подхвърлен кокал или изпусната коричка. Мястото бе изпълнено с живот, воини и стражи разказваха на висок глас истории. Бъкип на крал Умен, помислих си, бе военен лагер, замък и крепост на първо място и едва след това — кралски дворец.

Времето или кралица Кетрикен бе причината за тази промяна?

Дори миризмата бе различна — не толкова на пот и кучета, колкото на горящо ябълково дърво и храна. Тъмнината, която камините и свещите така и не успяваха да разпръснат, бе отстъпила — макар и неохотно — пред полилеите, окачени на позлатени вериги над покритите със сини покривки маси. Единствените кучета, които видях, бяха дребни, явно измъкнали се от скута на някои дами, за да се сдърпат или да подушат нечий ботуш. Тръстиките под краката ми бяха чисти и постлани върху пясък. В центъра голяма част от пода бе покрита само с пясък, оформен със сложни украси, които скоро щяха да станат жертва на танцьорите. Никой не седеше на масите, но върху тях вече имаше купи зрели плодове и кошници прясно изпечен хляб. Подранилите гости се бяха събрали на малки групички или седяха на столове и тапицирани пейки край камините, бръмченето от разговорите им се смесваше с тихата музика на единствения арфист на подиума до централната камина.

Цялото помещение излъчваше грижливо създадено усещане за очакване. Високият подиум на няколко нива бе осветен от факли. Ярката им светлина привличаше погледа и сякаш подчертаваше колко важни са онези, които ще се разположат там. На най-високото ниво имаше подобни на тронове кресла за Кетрикен, Предан, Елиания и още двама души. Малко по-простите, но все пак помпозни столове на второто ниво бяха за херцозите и херцогините на Шестте херцогства, които се бяха събрали да присъстват на годежа на принца. Втори подиум със същата височина бе предназначен за благородниците на Елиания. Трети бе заделен за фаворитите на кралицата.

Почти веднага щом влязохме, няколко прелестни дами се отделиха от компанията на ухажващите ги млади благородници и забързаха към лорд Златен. Запърхаха около него като пеперуди. Явно на мода бяха прозрачните тъкани — поредната внесена от Джамайлия глупост, която не предлагаше никаква защита от постоянния хлад в Голямата зала. Загледах се в гъшата кожа на ръцете на лейди Слънцелюбива, която изказваше съчувствието си на лорд Златен, и се запитах кога ли Бъкип е станал така лаком за тези чуждоземни одежди. С неохота си признах, че негодувам срещу промените около себе си не само защото засенчваха все повече и повече Бъкип от детските ми спомени, но и защото ме караха да се чувствам недодялан и стар. С вайкане и цъкане заради наранения му крак жените придружиха лорд Златен до един удобен стол край една от камините. Покорно поставих столчето пред него и нагласих възглавничката. Младият лорд Дъбрава също се появи и с решителното „Остави на мен, човече“ настоя той да помогне на лорд Златен да настани крака си.