Робин Хоб - Лорд Златен

— Не знам — признах аз. Но пък някак не можех да си го представя по друг начин. За Сенч интригата бе естествена като дишането. Обух панталоните и си глътнах корема, за да ги закопчая. Бяха по-тесни, отколкото ми се искаше. Пресегнах се назад и с края на нокътя си успях да докосна късата дръжка на оръжието. Измъкнах го и го огледах. Беше от запасите в кулата на Сенч. Цялото бе не по-дълго от пръста ми и едва успявах да хвана дръжката му с палец и показалец. Можеше обаче за миг да пререже гърло или да се плъзне между прешлените на гръбнак. Прибрах го в скривалището му.

— Нещо да личи? — попитах и се завъртях.

Шутът ме огледа с усмивка и ме увери мръснишки:

— Всичко личи. Но нищо, за което да се безпокоиш. Хайде сложи жакета и дай да те видя целия.

— А навремето навсякъде в Бъкип можеше да идеш по жилетка с къс ръкав и панталони — отбелязах със съжаление и поех неохотно дрехата.

— Заблуждаваш се — неумолимо отвърна Шутът. — Размина ти се с това облекло, защото беше още хлапе, а Умен не искаше да биеш на очи. Май си спомням как веднъж или два пъти госпожа Чевръстка те облече официално.

— Веднъж или два пъти — съгласих се и трепнах при спомена. — Но знаеш какво искам да кажа, Шуте. Когато растях, хората в Бъкип се обличаха… ами, като хора от Бъкип. Нямаше разни „джамайлийски стилове“ и дълги фароуски плащове с качулки.

Той кимна.

— Да, по онова време Бъкип си беше провинция. Бяхме във война, а когато войната изсмуче ресурсите ти, не ти остава много за обличане. Умен бе добър крал, но имаше интерес Шестте херцогства да си останат затънтено място. Кралица Кетрикен направи всичко по силите си да ги отвори за търговия — не само с нейното Планинско кралство, но и с джамайлийците, бинградските търговци и още по-далечни народи. Нямаше начин това да не промени Бъкип. А промяната не е лошо нещо.

— И някогашният Бъкип не беше лош — отвърнах мрачно.

— Но пък промяната доказва, че си все още жив. Тя често отмерва поносимостта ни към различните от нас. Можем ли да приемем техните езици, облеклото и храната им в собствения си живот? Ако можем, създаваме връзки, а връзките правят войните по-малко вероятни. Ако не успяваме и ако смятаме, че трябва да правим нещата така, както сме ги правили винаги, ни се налага или да се бием, за да останем каквито сме, или да умрем.

— Много весело.

— Но е самата истина — настоя Шутът. — Бинград току-що мина през подобен катаклизъм. Сега воюват с Халкида, и то най-вече защото халкидците отказват да разберат нуждата от промяна. И тази война може да се разрасне и да въвлече и Шестте херцогства.

— Не ми се вярва. Пък и не виждам какво общо има всичко това с нас. Естествено, южните херцогства веднага ще скочат, но само защото винаги са искали конфликт с Халкида. За тях това е идеален шанс да откъснат малко от територията им за нас. Но да се въвлекат всичките шест… съмнява ме.

Навлякох джамайлийския жакет и го закопчах. Копчетата бяха много повече от необходимото. Стягаше ме в кръста и имаше подобни на пола пешове, стигащи почти до коленете ми.

— Мразя да се обличам в джамайлийски дрехи. И как ще извадя ножа, ако ми потрябва?

— Познавам те. Потрябва ли ти, ще намериш начин. И мога да те уверя, че с тези дрехи си поне с три години назад с модата. В Джамайлия биха те взели за бинградски провинциалист, решил да се облече като местен. Но това е достатъчно. Поддържа мита, че съм джамайлийски благородник. Щом дрехите ми изглеждат достатъчно екзотични, хората приемат останалото като нормално. — Изправи се. Десният му крак бе обут в бродиран танцов пантоф. Левият бе превързан в глезена. Взе украсен бастун. Разпознах го като дело на собствените му ръце. За всички останали щеше да изглежда екстравагантно скъп.

Тази вечер щяхме да сме пурпур и бяло. Като същински репички, помислих си безжалостно. Одеждите на лорд Златен бяха много по-пищни и екстравагантни от моите. Маншетите на раираната ми риза бяха широки в китките, а неговите — богато украсени и покриващи ръцете му. Ризата му бе бяла, но пурпурният джамайлийски жакет, стягащ гърдите му, имаше бродирани пешове, по които блестяха хиляди мънички кехлибари. За разлика от слугата си, той носеше копринен панталон. Беше оставил косата си да пада свободно на раменете му на дълги златисти букли. Нямах представа какво й е сложил, за да постигне подобен резултат. Беше изрисувал лицето си, както правели според слуховете някои джамайлийски благородници — синя линия над веждите, достигаща през слепоочията до скулите му. Забеляза, че го зяпам.