Робин Хоб - Тронът

— Край — тихо си казах аз. — Този живот свърши, остави го.

Сега бях свободен и от двамата. Свободен от техните ограничения, от техните представи за чест и дълг. Свободен от техните очаквания. Повече нямаше да се налага да ги гледам в очите и да отговарям за действията си. Бях свободен да направя единственото, за което ми беше останало сърце или смелост, единственото, което можех да сторя, за да дам покой на стария си живот.

Щях да убия Славен.

Струваше ми се справедливо. Той пръв ме бе убил. За миг пред мен се изправи призракът на обещанието, което бях дал на крал Умен, че никога няма да навредя на член на семейството му. Успокоих го, като си напомних, че Славен е убил и човека, дал това обещание, и онзи, пред когото го бе дал. Онзи Фиц вече не съществуваше. Никога повече нямаше да застана пред крал Умен и да докладвам за резултатите от изпълнението на поредната задача, нямаше да давам сили на Искрен като негов кралски човек. Лейди Търпение никога нямаше да ми досажда с десетки банални заръки, които бяха от извънредно значение за нея. Тя ме оплакваше като мъртъв. И Моли. Сълзи опариха очите ми, когато си спомних за мъката си. Тя ме бе изоставила преди Славен да ме убие, ала го обвинявах и за това. Ако не вземех друго от този къшей живот, който Бърич и Сенч ми бяха спасили, поне щях да му отмъстя. Обещах си, че Славен ще ме види в мига преди да умре и ще разбере, че аз съм го убил. Това нямаше да е тайно убийство. Лично щях да пратя Славен в гроба. Искаше ми се да го пронижа като стрела, като хвърлен нож, летящ право към целта си, необезпокояван от страх за другите наоколо. Ако не успеех, е, вече бях мъртъв, поне в този смисъл, който имаше значение за мен. Никой нямаше да пострада, ако опитах. Щеше да си струва, ако загинех, опитвайки се да убия Славен. Щях да защитавам живота си само докато отнемех неговия. Не ме интересуваше какво ще се случи после.

Смутен от мислите ми, Нощни очи се размърда.

„Някога замислял ли си се какво ще стане с мен, ако умреш?“ — попита ме той.

За миг силно стиснах очи. Всъщност бях мислил за това. „А какво ще стане с нас, ако живея като жертва?“

Нощни очи ме разбра. „Ние сме ловци. Не сме родени за жертва.“

„Не мога да съм ловец, ако постоянно чакам да стана жертва. И затова трябва да го убия, преди да ме е изпреварил.“

Той спокойно прие плановете ми. Опитах се да го накарам да разбере всичко, което възнамерявах да направя. Не исках просто сляпо да ме следва.

„Ще убия Славен. И неговата глутница. Ще ги убия всичките заради онова, което ми причиниха и ми отнеха.“

„Славен ли? Има месо, което не можем да изядем. Не разбирам от ловуване на хора.“

Взех образа на Славен и го съчетах с неговите образи на търговеца на животни, който го беше хванал като малък и го бе пребил.

Нощни очи се замисли. „Щом избягах от него, бях достатъчно благоразумен да стоя надалеч. Да ловуваш онзи е все едно да преследваш таралеж.“

„Не мога да оставя нещата така, Нощни очи.“

„Разбирам. И аз съм същият с таралежите.“

И така, той отъждестви желанието ми да убия Славен със своята слабост към таралежите. Самият аз не приемах целта си толкова хладнокръвно. След като вече я бях заявил, не можех да си представя нищо друго. Думите ми от предишната вечер укорително се върнаха в ума ми. Къде бяха бурните ми речи за достойнствата на самостоятелния живот? Е, не че не можех да живея сам. Просто не можех да понеса мисълта, че Славен ще ме смята за победен, да. И ще си въобразява, че е откраднал трона от Искрен. Чисто и просто отмъщение, казвах си. Ако някога успеех да преодолея страха и срама, трябваше да му отмъстя.

„Можеш да дойдеш тук“ — предложих аз.

„Защо?“

Нямаше нужда да се обръщам, за да видя, че Нощни очи вече е до хижата. Той дойде и седна до мен, после се огледа.

„Пфу! Напълнил си бърлогата си с ужасна смрад! Нищо чудно, че имаш толкова слабо обоняние.“

Той предпазливо се вмъкна вътре и започна да разглежда стаята. Седях на прага и го наблюдавах. От известно време го виждах като продължение на собствената си личност. Той вече беше напълно развит, на върха на силите си. Друг можеше да го нарече „сив вълк“. За мен той имаше различни вълчи цветове, тъмноок, тъмномуцунест, бежов в основата на ушите и гърлото, с жилава черна козина, особено по плещите и задницата. Лапите му бяха огромни и когато тичаше по твърдия сняг, пръстите му се разперваха. Опашката му бе по-изразителна от лицата на много жени, зъбите и челюстите му с лекота можеха да строшат еленови крака. Движенията му издаваха онзи минимален разход на сила, присъщ на напълно здравите животни. Самият му вид беше мехлем за душата ми. Когато задоволи любопитството си, той се върна при мен, изпъна се на слънце и затвори очи. „Ще останеш ли на пост?“