Робин Хоб - Тронът

В очите му открих прекалено много разбиране. Беше ме страх да си помисля, че наистина знае пред какво съм изправен. Отхвърлих тази възможност. Напълно. Обърнах се с рамо към него, почти с надеждата, че гневът ми ще се завърне. Ала Бърич продължаваше да мълчи.

Накрая го погледнах. Взираше се в огъня. Трябваше ми много време, за да преглътна гордостта си и да попитам:

— Е, какво ще правиш?

— Казах ти. Утре заминавам.

Бе ми още по-трудно да задам следващия въпрос.

— Къде ще отидеш?

Бърич се прокашля и на лицето му се изписа неловко изражение.

— Имам една приятелка. Сама е. Мъжката сила няма да й е излишна. Покривът й се нуждае от ремонт, има достатъчно работа в градината. За известно време ще отида при нея.

— Приятелка значи — осмелих се да попитам и вдигнах вежди.

Гласът му остана спокоен.

— Не е каквото си мислиш. Просто приятелка. Сигурно ще кажеш, че съм намерил някой друг, за когото да се грижа. Може и да е така. Може би е време да насоча грижите си натам, където наистина има нужда от тях.

Беше мой ред да погледна огъня.

— Аз наистина имах нужда от теб, Бърич. Ти ми помогна, отново ме направи човек.

Той изсумтя.

— Ако още отначало бях постъпил с теб както трябва, нямаше да се нуждаеш от помощ.

— Да. Вместо това щях да намеря гроба си.

— Нима? Славен нямаше да те обвини, че си използвал Осезанието.

— Щеше да си намери някакъв друг повод да ме убие. Или просто възможност. Всъщност той няма нужда от повод, за да прави каквото си иска.

— Може би. А може би не.

Двамата седяхме и гледахме гаснещия огън. Вдигнах ръка към ухото си и понечих да сваля обецата си.

— Искам да ти я върна.

— Предпочитам да я задържиш. Носи я. — Това бе почти молба. Почувствах се странно.

— Не заслужавам онова, което означава за теб тази обеца. Не съм го заслужил, нямам право на него.

— Онова, което означава за мен обецата, не може да се заслужи. Аз ти го дадох, независимо дали го заслужаваш. И независимо дали ще я носиш, то пак ще е с теб.

Оставих обецата на ухото си. Сребърна мрежичка със синьо камъче. Знаех, че някога Бърич я е дал на баща ми. Без да подозира за значението й, Търпение я беше дала на мен. Нямах представа дали Бърич иска да я нося поради същата причина, поради която я бе подарил на баща ми. Усещах, че в това има още нещо, ала той не ми го беше казал и нямах намерение да го питам. И все пак чаках въпроса му. Но той само се изправи и отиде при одеялата си. Чух го да ляга.

Искаше ми се да ми зададе този въпрос. Болеше ме, че не ми го задава. Въпреки това отговорих.

— Не знам какво ще правя — казах в сумрака. — През целия си живот съм изпълнявал задачи, подчинявал съм се на някого. Сега нямам господар… и се чувствам странно.

Отначало си помислих, че няма да ми отвърне. После Бърич неочаквано рече:

— Познато ми е това чувство.

Забих поглед в тъмния таван.

— Мисля за Моли. Често. Знаеш ли къде е отишла?

— Да.

Той замълча и разбрах, че няма смисъл да го разпитвам.

— Знам, че е най-разумно да я оставя. Тя ме смята за мъртъв. Надявам се, че онзи, при когото е отишла, се грижи за нея по-добре от мен. Надявам се, че я обича, защото тя го заслужава.

Одеялата на Бърич прошумоляха.

— Какво искаш да кажеш — предпазливо попита той.

Беше ми по-трудно, отколкото си мислех.

— Когато ме напусна, Моли ми призна, че има някой друг. Някой, когото обичала така, както аз съм обичал своя крал, някой, когото поставяла пред всичко друго в живота си. — Изведнъж гърлото ми се сви. Поех си дъх. Искаше ми се буцата да изчезне. — Търпение беше права.

— Да, така е — съгласи се Бърич.

— Не мога да обвинявам никого, освен себе си. Когато се уверих, че Моли е в безопасност, трябваше да я оставя на мира. Тя заслужава мъж, който може да й посвети цялото си време, цялата си любов…

— Да, заслужава — безмилостно се съгласи Бърич. — Жалко, че не го осъзна по-рано.

Едно е да си признаеш някакво прегрешение. Съвсем друго е приятелят ти не само да се съгласява с теб, но и да ти посочва истинската сериозност на прегрешението. Не отрекох, нито го попитах откъде знае. Ако Моли му бе казала, не исках да знам какво друго му е разкрила. Ако сам беше стигнал до това заключение, не исках да знам, че съм бил толкова прозрачен.

Изпитвах някакво чувство, ярост, която ме караше да му се озъбя. Прехапах езика си и се насилих да анализирам чувствата си. Угризение и срам, че накрая е изпитала болка и се е съмнявала в стойността си. И увереност, че въпреки всичко това е било правилно. Когато възвърнах гласа си, тихо казах: