Робин Хоб - Тронът

— Първия път, когато ме замъкнаха пред принца — продължи Бърич, — с почуда разбрах, че сме на една възраст. Почти всичките му ратници бяха по-големи от мен и бях очаквал да видя мъж на средна възраст. Целият окървавен, застанах пред него и срещнах погледа му. И помежду ни премина нещо. Сякаш и двамата видяхме… какви сме щели да сме при други обстоятелства. Това не го омилостиви. Изгубих платата си и си спечелих извънредни задължения. Втория път всички очакваха Рицарин да ме уволни. Изправих се пред него, готов да го намразя, а той само ме погледна. Наклони глава като куче, чуло нещо много надалеч. Наказа ме с глоба и ме натовари с още задължения. Обаче ме задържа. Всички ме бяха предупреждавали, че ще ме уволни. И сега очакваха да дезертирам. Не знам защо не го направих. Защо да му служа без плата?

Бърич отново се прокашля. Чух го да се свива под одеялото си. Известно време мълча. Накрая продължи, почти насила:

— Третият път, когато ме замъкнаха пред него, беше заради скандал в една кръчма. Довлече ме градската стража, все още окървавен, пиян и готов за бой. Другарите ми вече не искаха да имат нищо общо с мен. Сержантът ми беше отвратен, не се бях сприятелил с никой от другите ратници. И сега градската стража ме беше арестувала. Казаха на Рицарин, че съм пребил двама души и когато стражата дошла, съм продължавал да се бия с още петима. Рицарин им даде пари да обезщетят кръчмаря и ги освободи. Седеше зад масата си и ме измерваше с поглед. После, без да каже нищо, се изправи и избута масата до стената. Съблече си ризата и взе едно копие. Помислих, че се готви да ме пребие. Вместо това той ми подхвърли друго копие. И ми рече: „Добре, покажи ми как си се бил едновременно с петима мъже“. После скочи срещу мен. — Бърич пак се прокашля. — Бях уморен и много пиян. Но не се отказах. Накрая той извади късмет и ме повали в безсъзнание… Когато се свестих, кучето отново си имаше господар. От друг вид. Знам, чувал си хората да казват, че Рицарин бил студен, скован и точен до невъзможност. Не е вярно. Той беше такъв, какъвто смяташе, че трябва да е мъжът. Прие един крадлив мръсен мошеник и… — Бърич замълча и въздъхна. — До следващото утро вече ме беше променил. Тренировки с оръжие, докато нито един от двама ни не може да се държи на крака от умора. Преди никога не ме бяха обучавали. Просто ми даваха копие и ме пращаха да се сражавам. Той ме научи да се фехтувам. Не обичаше бойните брадви — за разлика от мен. Затова ми показа каквото знаеше и ме прати при човек, който владееше този вид бой. През останалата част от деня ме караше да го следвам по петите. Като куче. Не знам защо. Може би изпитваше потребност от компанията на свой връстник. Може да му е липсвал Искрен. А може… Не знам.

— Първо ме научи да смятам, после да чета — продължи Бърич. — Повери ми коня си. После хрътките и сокола си. Накрая всички животни. Но това не ме научи само на работа. А на чистота. На честност. Той вложи съдържание в онова, на което се бяха опитали да ме научат майка ми и баба ми. Научи ме на мъжките ценности, а не само на обноски в женски дом. Направи ме човек, а не звяр в човешко тяло. Накара ме да проумея, че това не е само закон, а начин на съществуване. Живот, а не живуркане.

Той замълча. Чух го да става. Отиде до масата и взе бутилката с бъзово вино, която бе оставил Сенч. Видях го няколко пъти да я прехвърля в ръце. После я остави. Седна на един от столовете и впери очи в огъня.

— Сенч каза, че утре трябвало да те оставя — тихо каза Бърич и ме погледна. — Мисля, че е прав.

Надигнах се и седнах. Мъждукащата светлина на огъня хвърляше сенки по лицето му. Не можех да прочета изражението му.

— Сенч каза, че прекалено дълго си бил мое момче. Момче на Сенч, момче на Искрен, дори момче на Търпение. Че сме те държали момче и прекалено сме се грижили за теб. Смята, че когато идва моментът да взимаш мъжки решения, ти се проявяваш като момче. Импулсивно. Само намерения обаче не са достатъчни.

— Като ме пращаше да убивам хора ли ме държеше момче? — Не вярвах на ушите си.

— Ти изобщо слушаш ли ме? Като момче аз убивах хора. Това не ме направи мъж. Нито теб.

— И какво да правя — саркастично попитах аз. — Да отида да търся принц, който да ме образова ли?

— Ето. Виждаш ли? Момчешки отговор. Ти не разбираш, затова се ядосваш. И ставаш жлъчен. Зададе ми този въпрос, но вече знаеше, че отговорът ми няма да ти хареса.

— И какъв е отговорът ти?

— Можех да ти кажа, че има и по-лоши неща от това да потърсиш своя принц. Но няма да ти кажа какво да правиш. Сенч ме посъветва така. И според мен е прав. Но не защото смятам, че взимаш детински решения. Не повече, отколкото аз на твоята възраст. Смятам, че твоите решения са като на животно. Винаги в настоящето, без мисъл за утрешния ден, без спомен от вчерашния. Знаеш за какво говоря. Ти престана да живееш като вълк, защото аз те принудих. Сега трябва да те оставя сам, за да разбереш дали искаш да живееш като вълк, или като човек.