Робин Хоб - Тронът

— Никога няма да се разкая, че съм я обичал. Съжалявам само, че не успях да я направя своя жена и пред хората, каквато беше в сърцето ми.

Той не ми отговори. След малко обаче тази разделяща ни тишина стана оглушителна. Не ми се спеше.

— Е, утре всеки ще тръгне по пътя си — промълвих накрая.

— Да — отвърна Бърич. После прибави: — Късмет. — Беше съвсем сериозен. Като че ли разбираше, че ще имам нужда от много късмет.

Затворих очи. Бях страшно уморен. Страшно уморен. Уморен да наранявам хората, които обичам. Ала стореното — сторено. На другия ден Бърич щеше да си тръгне и аз щях да съм свободен. Свободен да правя каквото пожелая, без никой да ми пречи.

Свободен да отида в Трейдфорд и да убия Славен.

Бърич замина на другата сутрин. Когато се събудих, вече беше станал и си събираше багажа. Не му отне много време. Той взе личните си вещи, но ми остави повечето ни провизии. Предната вечер не бяхме пили, но и двамата говорехме тихо и се движехме внимателно, сякаш ни измъчваше махмурлук. Държахме се толкова любезно един към друг, че накрая ми се струваше по-лошо, отколкото ако изобщо не си приказвахме. Искаше ми се да му се извиня, да го помоля да не заминава, да направя нещо, каквото и да е, за да не позволя приятелството ни да свърши така. В същото време ми се щеше да е заминал, всичко да е свършило, вече да е утре, да започва нов ден и аз да съм сам. Вкопчих се в твърдата си решителност, сякаш стисках нож. Предполагах, че и той се чувства по подобен начин, защото от време на време спираше и ме поглеждаше така, като че ли се кани да каже нещо. После очите ни се срещаха за миг, докато някой от нас не се извърнеше. Помежду ни оставаше прекалено много неизречено.

Ужасяващо скоро Бърич беше готов. Нарами раницата си и взе тоягата си. Погледнах го и си помислих, че изглежда странно: Бърич ездачът, пеш. Лъчите на ранното лятно слънце, които нахлуваха през отворената врата, ми показваха мъж на средна възраст с бял кичур в косата и посивяла брада. Макар да бе здрав и в отлична форма, младостта му несъмнено беше отминала. Дните, през които се бе грижил за мен.

— Е — навъсено рече той. — Прощавай, Фиц. И късмет.

— И аз ти желая късмет, Бърич. — Бързо пристъпих към него и го прегърнах, преди да успее да се отдръпне.

Той ме притисна към себе си и едва не ми строши ребрата, след това отметна кичурите от лицето ми.

— Върви да се срешиш. Приличаш на дивак. — Почти успя да се усмихне. И си тръгна. Изпратих го с поглед. Мислех, че няма да се озърне назад, ала в отсрещния край на пасището Бърич се обърна и вдигна ръка. Махнах му в отговор. След това се скри в гората. Известно време останах на стъпалата, без да откъсвам очи от мястото, където го бях видял за последен път. Ако изпълнех плана си, можеха да минат години преди отново да се срещнем. От шестгодишната ми възраст той винаги бе определял живота ми. Можех да разчитам на силата му дори когато не го исках. Сега го нямаше. Също като Сенч, Моли, Искрен и Търпение.

Замислих се за всичко, което му бях казал предната вечер, и потреперих от срам. Трябваше, повтарях си. Бях искал да го отблъсна. Но от старите рани, които отдавна бяха гноили в мен, бе изригнало прекалено много. Не бях имал намерение да говоря такива неща. Бях искал само да го отблъсна, не да го отрязвам от плътта си. Също като Моли, той щеше да преодолее съмненията, които бях породил в него. А като бях унижил Бърич, аз бях унищожил и малкото уважение на Сенч към мен. Предполагам, че по детински се бях надявал някой ден да се върна при тях и отново да заживеем заедно. Вече знаех, че не е възможно.