Робин Хоб - Тронът

Сковах втора кутия, която беше достатъчно голяма, за да побере тази с отровите, но иначе по нищо не се отличаваше от писарско сандъче и трябваше да ми придаде вид на странстващ писар. Пера взех от една мътеща гъска, която хванахме. Можех да приготвя някои от праховете за мастилата. Направих костени тубички и запушалки за тях. Нощни очи неохотно ми даде косми за грубите четки. За по-фините използвах косми от заек, но с частичен успех. Това много ме обезсърчи. Добрият писар трябваше да има мастила, четки и пера. Заключих, че Търпение е имала право, че пиша красиво, ала не притежавам уменията на истински писар. Надявах се, че самоделните ми приспособления ще са достатъчни за работата, която можех да си намеря по пътя до Трейдфорд.

Накрая разбрах, че съм приготвил всичко възможно и че скоро трябва да тръгна, за да мога да пътувам през лятото. Нямах търпение да си отмъстя и все пак, кой знае защо, не ми се искаше да оставя тази хижа. И този начин на живот. За пръв път, откакто се помнех, сутрин никой не ме будеше и се хранех, когато огладнявах. Нямах други задължения, освен онези, които сам си поставях. Определено нямаше да ми навреди, ако изчаках малко, за да възстановя физическото си здраве. Макар че синините от затвора отдавна ми бяха минали и единствените външни следи от раните ми бяха белезите, понякога сутрин все още се чувствах странно скован. От време на време тялото ми ме изненадваше с остри болки, когато се хвърлях след нещо или прекалено бързо обръщах глава. След особено уморителен лов целият се разтрепервах и се опасявах да не получа пристъп. Щеше да е по-разумно напълно да оздравея, преди да потегля.

Затова поостанахме. Дните бяха топли, ловът — добър. Постепенно сключих мир с тялото си. Не бях физически коравият воин от предишното лято, ала нощем не изоставах от Нощни очи. Когато се нахвърлях върху жертвата си, движенията ми бяха бързи и уверени. Тялото ми се излекува и аз загърбих миналите болежки. Кошмарите, които ме бяха измъчвали, бяха захвърлени като последните остатъци от зимната козина на Нощни очи. Никога не бях водил толкова прост живот. Най-после бях постигнал мир със себе си.

Всеки мир обаче е нетраен. Сънувах сън, който ме събуди. С Нощни очи станахме преди изгрев-слънце и убихме два тлъсти заека. Целият склон беше осеян с дупките им и ловът бързо се превърна в глупаво скачане и ровене. Когато свършихме, вече беше светло. Излегнахме се на сянка под брезите, нахранихме се и задрямахме.

И се озовах в Бъкип. В старата стражева стая, проснат на студения каменен под и заобиколен от мъже със сурови очи. Камъкът под бузата ми лепнеше от изстиваща кръв. Задъхвах се. Те отново се приближаваха към мен, не само мъжът с кожените ръкавици, но и Уил, неуловимият невидим Уил, който безшумно се промъкваше покрай стените ми, за да проникне в ума ми.

— Моля ви, почакайте, моля ви — казах им аз. — Спрете, умолявам ви. Няма защо да се боите от мен или да ме мразите. Аз съм обикновен вълк. Обикновен вълк, не представлявам заплаха за вас. Няма да ви сторя зло, само ме оставете да си ида. Повече няма да ви безпокоя. Аз съм обикновен вълк. — Вдигнах муцуна към небето и започнах да вия.

Събуди ме собственият ми вой.

Претърколих се на четири крака, разтърсих се и се изправих. Сън, казах си. Само сън. Изпълниха ме страх и срам. Насън бях молил за милост. В действителност не го бях сторил. Казах си, че не съм страхливец. Нали? Сякаш все още усещах мириса и вкуса на кръвта.

„Къде отиваш?“ — лениво попита Нощни очи. Той лежеше под по-плътна сянка и козината му се сливаше с тревата.

„За вода.“

Отидох при потока, измих лепкавата заешка кръв от лицето и ръцете си и утолих жаждата си. Отново се наплисках и прокарах нокти през брадата си, за да отмия кръвта. Изведнъж реших, че не мога да се понасям с брада. И без това нямах намерение да ходя на места, където имаше вероятност да ме познаят. Върнах се в хижата, за да се избръсна.

На прага сбърчих нос от спарената миризма. Нощни очи имаше право — обонянието ми се беше притъпило от спането на закрито. Не можех да повярвам, че съм живял тук. Неохотно влязох вътре, като сумтях от човешките миризми. Преди няколко нощи бе валяло. Влагата беше проникнала в сушеното ми месо и част от него се бе развалила. Отделих разваленото, като бърчех нос от отвратителната смрад. Беше червясало. Докато грижливо проверявах остатъка от месните си запаси, не обръщах внимание на гризящото ме безпокойство. Признах го едва когато извадих ножа и трябваше да почистя фината ръжда от острието.