Робин Хоб - Тронът

Не бях идвал тук от дни.

Може би от седмици.

Бях изгубил представа за хода на времето. Погледнах червясалото месо, праха, покриващ пръснатите ми вещи. Опипах брадата си, изненадан колко много е пораснала. Бърич и Сенч не ме бяха оставили тук преди дни. Бяха изтекли седмици. Отидох при вратата и надзърнах навън. Пътеките до потока бяха буренясали. Пролетните цветя отдавна ги нямаше, плодовете зеленееха по храстите. Сведох очи към дланите си, към мръсотията по китките ми, към кръвта, засъхнала под ноктите ми. Преди време мисълта, че мога да ям сурово месо, щеше да ме отврати. Сега ми се струваше странно, че съм можел да ям готвено месо. „По-късно — чух се да умолявам, — утре, по-късно, върви да търсиш Нощни очи.“

„Какво има, братко?“

„Не можеш да ми помогнеш — насилих се да отвърна аз. — Това са човешки проблеми, нещо, с което трябва да се справя сам.“

„Бъди вълк, а не човек“ — лениво ме посъветва той.

Нямах силата да му отговоря. Премълчах. Погледнах се. Дрехите ми бяха покрити с пръст и кръв, панталонът ми висеше на парцали под коленете. Потръпнах и си спомних претопените и техните дрипави дрехи. В какво се бях превърнал? Сбърчих нос от собствената си воня. Вълците бяха по-чисти. Нощни очи всеки ден се грижеше за себе си.

Казах го гласно и дрезгавият ми глас само още повече ме накара да го осъзная.

— Още щом Бърич ме остави тук сам, аз се превърнах в нещо по-долно от звяр. Без представа за време, чистота и цели, без мисъл за нещо друго, освен ядене и сън. Ето за какво се опитваше да ме предупреди през всички тези години. Аз направих тъкмо онова, от което той винаги се бе страхувал.

Усърдно напалих огъня в огнището. Направих много курсове до потока, донесох вода и я затоплих. Пастирите бяха оставили до хижата тежък казан и той събираше достатъчно, за да напълня до половината дървеното корито. Докато водата се подгряваше, набрах сапунче и хвощ. Не си спомнях някога да съм бил толкова мръсен. Жилавият хвощ остърга няколко пласта от кожата ми, преди да остана доволен. Във водата плуваха бълхи. Освен това открих кърлеж на тила си и го изгорих с въглен от огъня. Измих косата си, сресах я и я завързах на воинска опашка. Избръснах се пред огледалото, което ми бе оставил Бърич, после отново погледнах лицето си. Загоряло чело и светла брадичка.

Когато стоплих още вода и изпрах дрехите си, започнах да разбирам фанатичната чистота на Бърич. Единственият начин да спася останките от панталона си беше да го подгъна до коленете. Изобщо не ставаше за носене. Изпрах бельото и зимните си дрехи, отмих от тях миризмата на мухъл. В зимния си плащ открих мише гнездо. Поправих дрехата, доколкото можах. Вдигнах поглед от мокрия си панталон и видях, че Нощни очи ме наблюдава.

„Пак миришеш на човек.“

„Това добре ли е, или зле?“

„По-добре, отколкото да вониш на мърша. И не чак толкова, колкото да миришеш на вълк. — Той се изправи и се протегна, ниско ми се поклони, и разпери пръсти. — Е, значи в края на краищата искаш да си човек. Кога заминаваме?“

„Скоро. Ще тръгнем на запад, срещу течението на река Бък.“

„Аха.“ Той внезапно кихна, после се претърколи по гръб в праха като кутре. Весело започна да се гърчи, начеса козината си, после се изправи и се изтръска. Спокойствието, с което приемаше неочакваното ми решение, ме натъжи. В какво го забърквах?

Всичките ми дрехи и завивки все още бяха мокри. Бях пратил Нощни очи сам на лов. Знаех, че няма да се върне скоро. Имаше пълнолуние и небето беше чисто. Тази нощ щеше да има много дивеч. Влязох в хижата, разпалих огъня и изпекох питки от последния овес. В брашното се бяха развъдили гъгрици. Бе по-добре да изям овеса сега, отколкото и той да се развали. Обикновените питки с последния мед от гърнето имаха вълшебен вкус. Знаех, че трябва да включа в менюто си нещо повече от месо и горски плодове. Направих си чай от дива мента и връхчета на коприва. Той също ми се услади.

Внесох почти изсъхналото одеяло и го проснах пред огнището. Легнах отгоре му и унесено се загледах в огъня. Потърсих Нощни очи, но той отказа да дойде при мен. Предпочиташе своята плячка и меката пръст под един дъб в края на ливадата. От месеци не се бях чувствал толкова самотен. От месеци не се бях чувствал човек. Беше малко странно, но приятно.

Когато се претърколих и се протегнах, видях вързопа на стола. Знаех наизуст всяка вещ в хижата. При предишното ми идване тук не го бе имало. Взех го и го подуших. Миришеше на Бърич и на мен. След секунда разбрах какво съм направил и се укорих. Трябваше да започна да се държа така, като че ли постоянно ме наблюдават, освен ако не исках пак да ме убият, защото съм използвал Осезанието.