Робин Хоб - Тронът

„Искрен?“

Не получих отговор. Нищо. Нямаше го.

Оттеглих се в себе си и събрах цялото си същество около ума си. Установих, че мога да го правя, можех да плувам в потока на Умението и в същото време да запазя същността си. Защо преди винаги ми бе било толкова трудно? Прескочих този въпрос и се замислих за най-лошото. Че Искрен е жив и само преди няколко месеца ми е говорил. „Кажи им, че съм жив. Само това.“ И аз го бях направил, но те не ме бяха разбрали и не бяха предприели никакви действия. И все пак какво можеше да е това послание, освен молба за помощ? Зов за помощ от моя крал, останал без отговор.

Изведнъж повече не можех да търпя и от мен се изтръгна безмълвен вик — сякаш самият живот изскочи от гърдите ми и се отправи в търсене.

„ИСКРЕН!“

„… Рицарин?“

До съзнанието ми се докосна далечен шепот, като повей на крила на нощна пеперуда. Този път беше мой ред да се пресегна и да се вкопча. Хвърлих се към него и го открих. Присъствието му мъждукаше като пламъче на свещ, давещо се в собствения си разтопен восък. Разбрах, че скоро ще угасне. Имах хиляди въпроси. Зададох само най-важния.

„Искрен. Можеш ли да вземеш сила от мен, без да ме докосваш?“

„Фиц? — Колебливо. — Помислих си, че се е завърнал Рицарин… — той се олюля на ръба на мрака… — за да поеме бремето от мен…“

„Чуй ме, Искрен. Помисли. Можеш ли да вземеш сила от мен?“

„Не… Не мога. Фиц?“

Спомних си, че Умен бе взел сила от мен, за да прати своето сбогом на сина си. Джъстин и Ведра го бяха нападнали, бяха изсмукали цялата му сила и го бяха убили. Беше умрял като спукан балон. Като угаснала искра.

„ИСКРЕН!“ Хвърлих се към своя принц, увих се около него и му дадох сила, както често бе правил той. „Вземи от моята сила“ — заповядах му и се открих. Наложих си да повярвам в материалността на неговата ръка върху рамото ми, опитах се да си спомня усещането, когато той или Умен бяха черпили от моята сила. Пламъчето, което беше Искрен, внезапно скочи нагоре и след миг отново загоря силно.

„Стига — предупреди ме той и после по-категорично: — Внимавай, момко!“

„Не, нищо ми няма, мога да го направя“ — уверих го аз и насочих силата си към него.

„Стига“ — настоя Искрен и се отдръпна от мен. Почти сякаш бяхме отстъпили на крачка един от друг и се взирахме в очите си. Не виждах тялото му, но усещах невероятната му умора. Това не бе умора на здрав човек, която настъпва в края на тежък ден, а пълно изтощение след безкрайна върволица от мъчителни дни, без достатъчно сън и храна. Бях му дал сила, но не и здраве, и той скоро щеше да изгори получената от мен енергия.

„Къде си?“ — попитах го.

„В Планините — отвърна Искрен и прибави: — Опасно е да ти кажа повече. Изобщо не би трябвало да се свързваме. Ще се опитат да ни подслушат.“

Ала не прекрати връзката и разбрах, че е също толкова нетърпелив да ме обсипе с въпроси, колкото съм аз. Замислих се какво да му кажа. Не долавях друг, освен нас, но не бях сигурен, че ще разбера, ако ни шпионират. Известно време просто взаимно усещахме присъствието си. После Искрен строго ме предупреди: „Трябва да внимаваш. Ще си навлечеш неприятности. Но ти ме окуражи. Отдавна не съм докосвал приятел.“

„Тогава опасността си е струвала. — Поколебах се, но установих, че не мога да затворя мисълта в себе си. — Милорд. Трябва да изпълня една задача. Но когато свърша, ще дойда при вас.“

Усетих нещо от него. Благодарност, смиряваща със силата си. „Надявам се още да съм тук, когато пристигнеш. — После, по-строго: — Не изричай имена. Използвай Умението само когато се налага. — И по-меко: — Пази се, момче. Внимавай. Те са безмилостни.“

Сетне изчезна.

Напълно бе прекъснал връзката. Надявах се, че ще използва силата, която му бях дал, за да потърси храна и сигурно място за отдих. Бях го усетил жив като преследвано същество, постоянно нащрек, постоянно гладно. Жертва, също като мен. И още нещо. Рана, треска? Леко разтреперан, аз се отпуснах на стола си. Не биваше да се опитвам да се изправя. Дори само елементарното използване на Умението ме обезсилваше, а аз се бях открил за Искрен и му бях позволил да черпи от мен. След малко, когато треперенето се поуспокоеше, щях да си направя чай от самодивско биле и да се възстановя. Засега останах седнал, вперил очи в огъня и замислен за Искрен.

Искрен беше напуснал Бъкип миналата есен. Струваше ми се преди цяла вечност. Крал Умен все още бе жив, а жената на Искрен, Кетрикен, беше бременна. Той тръгна на поход. Пиратите с алените кораби от външните острови цели три години нападаха нашите брегове и всичките ни усилия да ги отблъснем бяха неуспешни. Затова Искрен, престолонаследник на трона на Шестте херцогства, замина за Планините, за да открие нашите почти легендарни съюзници, Праотците. Според легендата преди много поколения крал Мъдрост ги бе потърсил и те бяха помогнали на Шестте херцогства срещу подобни пирати. И бяха обещали да се завърнат, ако някога ни потрябват. И така Искрен остави трона, жена си и кралството, за да им напомни за тяхното обещание. Останаха престарелият му баща крал Умен и по-малкият му брат принц Славен.