Робин Хоб - Тронът

Събудих се, когато Нощни очи докосна бузата ми със студения си нос. Дори тогава не се сепнах, а внезапно разбрах къде се намирам. Главата ми се пръскаше, чувствах лицето си изтръпнало. Когато се надигнах и седнах на пода, празната бутилка бъзово вино се изтърколи настрани.

„Спиш прекалено дълбоко. Болен ли си?“

„Не. Просто глупав.“

„Преди не съм забелязвал това да те кара да спиш дълбоко.“

Той отново ме смушка с муцуна и аз го отблъснах. Стиснах клепачи за миг, после отворих очи. Не ми помогна. Хвърлих няколко съчки върху жарта от снощния огън.

— Сутрин ли е — сънено попитах на глас.

„Светлината тъкмо започва да се променя. Трябва да отидем при зайчите дупки.“

„Ти върви. Аз не съм гладен.“

„Добре.“ — Нощни очи се отдалечи към вратата, после спря.

„Мисля, че сънят на закрито не ти се отразява добре.“ И изчезна като сивкава сянка. Бавно се отпуснах по гръб и затворих очи. Щях да поспя още съвсем мъничко.

Когато отново се събудих, през отворената врата струяха снопове слънчеви лъчи. Бързата проверка с Осезанието ми показа един нахранен вълк, дремещ под шарената сянка между два големи корена на стар дъб. Нощни очи нямаше какво да прави в такива ясни слънчеви дни. Този път бях съгласен с него, но се насилих да си върна вчерашната решимост. Започнах да разтребвам. После ми хрумна, че може би никога вече няма да видя тази хижа. Въпреки това навикът ме накара да доизмета. Изгребах пепелта от огнището и донесох наръч съчки. Ако някой минеше оттук и имаше нужда от подслон, щеше да завари всичко както трябва. Събрах изсъхналите си дрехи и наредих на масата всичко, което щях да взема със себе си. Оказа се смешно малко, ако човек мислеше за онова, което съм притежавал. Но аз щях да го нося на гърба си и ми се струваше предостатъчно. Слязох при потока да утоля жаждата си и да се измия, преди да се опитам да опаковам багажа си.

На връщане се запитах дали Нощни очи ще негодува, че ще пътуваме през деня. Кой знае как бях изпуснал втория си панталон на прага. Наведох се и го вдигнах, влязох и го хвърлих на масата. И внезапно разбрах, че не съм сам.

Панталонът на пода трябваше да ме предупреди, ала бях станал невнимателен. Отдавна не ме бе заплашвало нищо. Бях започнал изцяло да разчитам на Осезанието. Претопените не можеха да се усетят така. Нито Осезанието, нито Умението щяха да са ми от полза срещу тях. Бяха двама. Младежи, при това неотдавна претопени, ако се съдеше по вида им. Дрехите им бяха почти невредими и въпреки че бяха мръсни, това не беше набитата в кожата мръсотия и сплъстената коса, които бях започнал да свързвам с претопените.

Обикновено се бях сражавал срещу претопени през зимата, когато лишенията ги бяха отслабвали. Едно от задълженията ми като убиец на крал Умен бе да прочиствам от тях района около Бъкип. Не успяхме да открием каква магия правят на народа ни алените кораби, отнемайки ги от семействата им, за да ги върнат след няколко часа като безчувствени зверове. Знаехме само, че единственият лек е милостивата смърт. Претопените бяха най-страшният ужас, който ни бяха донесли пиратите. Те пращаха срещу нас собствената ни кръв и плът дълго след като корабите им си бяха заминали. Кое бе по-лошо: да се изправиш срещу брат си и да знаеш, че е готов на кражба, убийство и изнасилване, стига да получи каквото иска? Или да извадиш ножа си и да го убиеш?

Бях прекъснал двамата, докато ровеха из вещите ми. Тъпчеха се със сушено месо, като внимателно се следяха един друг. Макар че ходеха на групи, претопените не изпитваха абсолютно никаква вярност към никого. Може би присъствието на други хора беше просто навик. Бях ги виждал свирепо да се нахвърлят един върху друг заради някаква плячка или когато огладнеят. Но сега насочиха погледите си към мен. Заковах се на място. За миг никой не помръдна.