Робин Хоб - Тронът

Те имаха храната и всичките ми вещи. Нямаха причина да ме нападат, стига да не ги предизвикам. Заотстъпвах към вратата, като се движех бавно и предпазливо. Все едно че съм срещнал мечка, която разкъсва жертвата си. Като внимавах да не гледам право към тях, аз напуснах територията им. Почти бях стигнал до прага, когато единият вдигна мръсната си ръка и ме посочи.

— Сънува много шумно! — Гневно заяви той. Двамата захвърлиха плячката си и се втурнаха напред.

Обърнах се и побягнах. И се блъснах в трети, който тъкмо влизаше. Беше облякъл втората ми риза. Ръцете му ме стиснаха почти инстинктивно. Не се поколебах. Извадих ножа си и два пъти го забих в корема му. Мъжът изрева от болка и се преви. Проврях се покрай него и изскочих навън.

„Братко!“ Потърсих го и разбрах, че Нощни очи идва, но беше прекалено далеч, горе на билото. Някой силно ме удари отзад и ме събори. Претърколих се и закрещях от ужас. Внезапно в мен се събудиха всички мъчителни спомени от тъмницата на Славен. Паниката ме връхлетя като бързо действаща отрова. Отново потънах в кошмара. Бях прекалено ужасен, за да се движа. Сърцето ми блъскаше в гърдите, не можех да си поема дъх, ръцете ми бяха изтръпнали, не знаех дали все още държа ножа. Нечия ръка ме стисна за гърлото. Отчаяно замахнах с единствената мисъл да избегна това докосване. Спаси ме другият — с яростен ритник, който улучи в ребрата на онзи отгоре ми. Чух го да охка и го отхвърлих от себе си. Претърколих се, скочих и побягнах.

Толкова се страхувах, че не можех да мисля. Чух, че единият ме настига, и ми се стори, че долавям стъпките на другия след него. Ала вече познавах тези хълмове и пасища не по-зле от моя вълк. Поведох ги нагоре по стръмния склон зад хижата и преди да стигнат до хребета смених посоката. Последната силна зимна буря беше повалила един могъщ дъб, като бе издигнала стена от пръст с преплетените му корени и бе изскубнала заедно с него няколко по-малки дървета. Къпините бяха покрили падналия гигант почти изцяло. Метнах се на тревата до него, проврях се през най-големите трънаци в мрака под дънера на дъба и се притиснах към земята.

Чувах гневните им викове, докато ме търсеха. В паниката си бях вдигнал и психическите си стени. „Сънува много шумно“ — бе ме обвинил единият. Е, Сенч и Искрен бяха подозирали, че Умението привлича претопените. Може би изострените емоции, които изискваше то, и насочването им навън докосваше нещо в тях и им напомняше за изгубеното.

И ги караше да нападат всеки, който все още може да чувства, така ли? Може би.

„Братко?“

Гласът на Нощни очи беше някак странно приглушен или на много голямо разстояние. Открих му се съвсем мъничко.

„Добре съм. Къде си?“

„Тук. — Чух шумолене и изведнъж го видях да се провира към мен. Той ме докосна по бузата с нос. — Ранен ли си?“

„Не. Избягах.“

„Умно“ — отбеляза Нощни очи и усетих, че говори сериозно.

Но също усещах, че е изненадан. Никога не ме бе виждал да бягам от претопени. Винаги се бях сражавал с тях и той беше заставал рамо до рамо с мен. Е, тогава обикновено бях добре въоръжен и сит, а те бяха изгладнели и страдаха от студа. Трима срещу един, когато имаш само нож, не ти дава голям шанс, дори да знаеш, че на помощ идва вълк. В това нямаше нищо страхливо. Всеки щеше да постъпи така. Няколко пъти си повторих тази мисъл.

„Всичко е наред — успокои ме той. И прибави: — Не искаш ли да излезеш?“

„След малко. Когато си отидат.“

„Отдавна вече ги няма — отвърна Нощни очи. — Тръгнаха си докато слънцето още беше високо.“

„Просто искам да съм сигурен.“

„Аз съм сигурен. Видях ги да си отиват. Проследих ги. Излез, малки братко.“

Позволих му да ме убеди. Когато се измъкнах навън, видях, че слънцето почти залязва. Колко часа бях останал под дървото, с притъпени сетива, като охлюв в черупката си? Изтупах пръстта от доскоро чистите си дрехи. По тях имаше и кръв, кръвта на младежа, с когото се бях сблъскал на прага. Пак трябваше да ги пера. За миг се замислих дали да не донеса вода и да я стопля. И изведнъж разбрах, че повече не мога да вляза в хижата и отново да попадна в капан.

И все пак малкото ми вещи бяха вътре. Или там, където ги бяха оставили претопените.

До изгрева на луната събрах смелост да се приближа до хижата. Беше пълнолуние и се виждаше цялата ливада. Известно време стоях приклекнал на хребета, взирах се надолу и търсех движещи се сенки. Някой лежеше във високата трева край вратата на хижата. Дълго го наблюдавах.