Робин Хоб - Тронът

Скоро след заминаването на Искрен Славен започна да заговорничи срещу него. Ухажваше Вътрешните херцогства и пренебрегваше нуждите на Крайбрежните. Подозирах, че именно той е източникът на слуховете, които описваха Искрен като безотговорен глупак, ако не и като побъркан. Котерията от умели, които трябваше да са положили клетва за вярност пред Искрен, отдавна бяха купени от Славен. Той ги използва, за да обяви, че брат му е умрял на път за Планините, след което се обяви за престолонаследник. И успя да наложи волята си на болния крал Умен. Славен обяви, че мести двора си навътре в сушата, и изостави Бъкип на милостта на алените кораби. Когато заяви, че крал Умен и Кетрикен трябва да заминат с него, Сенч реши, че трябва да реагираме. Знаехме, че Славен няма да търпи някой от тях да се изпречи на пътя му към трона. Затова подготвихме план да ги отведем още същата вечер, в която той се обяви за престолонаследник.

Нищо не стана според плана. Крайбрежните херцози се готвеха да въстанат срещу Славен и се опитаха да ме вербуват за своята кауза. Аз се съгласих да им помогна с надеждата да запазим Бъкип като център на властта за Искрен. Преди да успеем да отведем краля, двама от котерията го убиха. Избяга само Кетрикен и макар че аз убих убийците на крал Умен, Славен ме залови, подложи ме на мъчения и ме намери за виновен в използване на Осезанието. Лейди Търпение, съпругата на моя баща, напразно са намеси на моя страна. Ако Бърич не беше успял тайно да ми прати отрова, щях да бъда обесен над вода и изгорен. Ала отровата бе достатъчна, за да предотврати смъртта. Докато душата ми бродеше в тялото на Нощни очи, Търпение бе взела трупа ми от затворническата килия и го бе погребала. Тайно от нея Бърич и Сенч ме бяха извадили от гроба веднага щом опасността бе преминала.

Запремигвах и извърнах очи от пламъците. Огънят догаряше. Също като живота ми, целият в пепелища. Не можех да си върна жената, която обичах. Моли ме смяташе за мъртъв и несъмнено изпитваше отвращение при мисълта, че съм използвал Осезанието. Пък и тя ме беше напуснала дни преди остатъкът от живота ми напълно да се разпадне. Познавахме се от деца и заедно бяхме играли по улиците и пристанището на Бъкип. Тя ме наричаше Новия и ме смяташе за някое от обикновените деца от крепостта, конярче или писарче. Влюби се в мен, преди да разбере, че съм копелдакът, незаконният син, принудил Рицарин да абдикира. Когато научи, едва не я изгубих. Ала успях да я убедя да ми повярва и близо година двамата останахме заедно, въпреки всички трудности. Често се налагаше да поставям дълга си към краля над нашите желания. Той ми отказа разрешение да се оженя и Моли го прие. Умен ме сгоди за друга жена. Моли изтърпя дори това. Отправяха й заплахи и подигравки като „курвата на копелдака“. Не бях в състояние да я защитя. Но тя издържа… до деня, в който ми каза, че в живота й имало друг, когото можела да обича и да поставя над всичко останало, точно както се отнасях към краля си аз. И ме напусна. Не можех да я обвинявам. Но ми липсваше.

Затворих очи. Бях уморен, почти умирах от изнемога. И Искрен ме бе предупредил да не използвам Умението повече, отколкото се налага. Ала нямаше да ми навреди, ако се опитах да зърна Моли. Само да я видя, да се уверя, че е добре… Може би дори нямаше да успея. Но какво щеше да ми стане, ако опитах, само за миг?

Трябваше да е лесно. Спомнях си всичко за нея. Толкова често бях вдишвал мириса й, съставен от билките, с които ароматизираше своите свещи, и топлината на сладката й кожа. Познавах всеки нюанс на гласа й, дълбокия й смях. Можех да си представя точното очертание на брадичката й и как я вирваше, когато ми се сърдеше. Лъскавата й гъста кестенява коса и живите й тъмни очи. Имаше навик да обхваща лицето ми с длани и здраво да ме държи, докато ме целува… Вдигнах ръка към лицето си. Искаше ми се да открия там нейните пръсти, да ги стисна завинаги. Вместо това напипах белега от шева. В очите ми запариха глупави сълзи. Запремигвах, за да ги прогоня и за миг пламъците на огъня заплуваха пред очите ми. Бях уморен. Прекалено уморен, за да търся Моли с Умението. Трябваше да поспя. Помъчих се да се откъсна от тези прекалено човешки чувства. Ала когато реших отново да стана човек, бях избрал тъкмо този път. Може би щеше да е по-разумно да съм вълк. Животните не изпитваха такива чувства.

Един вълк вдигна муцуна и зави към небето, пронизвайки нощта със своята самота и отчаяние.