Робин Хоб - Съдбата на Шута

Не ми се удаде такава възможност. Останалите дни на краткото ни пътуване минаха без особени събития. Бях зает с грижи за Шишко и обучението на Пъргав. Двете неща се смесваха, защото когато се събуждаше от дългия си сън, Шишко бе слаб и кисел, а в същото време не ми позволяваше да се приближавам до него. Бе по-склонен да приеме грижите на Пъргав. Момчето ги изпълняваше с разбираема неохота. Гледането на болен е досадна и неприятна работа. Пъргав също таеше в себе си дълбоко вкорененото отвращение, което изпитват мнозина жители на Шестте херцогства към изродите. Моето неодобрение не го накара да го загърби, но спокойното приемане на разликите на Шишко от страна на Уеб постепенно го накара да промени отношението си. Способността на Уеб да учи Пъргав с примери ме караше да се чувствам като тромав и безмозъчен гвардеец. Много ми се искаше да съм добър с Пъргав, както Бърич бе добър с Копривка, а ето че все не успявах да спечеля дори доверието му.

Когато човек се чувства непотребен, дните могат да са много дълги. Почти не можех да се срещам със Сенч и принца. Нямаше удобен начин да се усамотя с някой от двамата на претъпкания кораб, така че общуването ни се ограничаваше с Умението. Принцът ми съобщи, че Сенч не знаел нищо за Черен мъж на Аслевял. Пиотре постоянно намираше работа на моряка, който пя, така че не можех да се обърна и към него. Изолиран от Сенч и принца и отхвърлен от Шишко, се чувствах самотен. Сърцето ми копнееше за стари спомени, за любовта ни с Моли и някогашното ми открито приятелство с Шута. Нощни очи често навестяваше мислите ми, тъй като Уеб и птицата му все бяха пред мен, а Любезен и котката му го следваха навсякъде. Бях изгубил обичаните си близки от миналото и вече нямах желание да търся други. Колкото до Копривка и поканата на Бърич „да се върна у дома“… сърцето ми копнееше да го направя, но знаех, че всъщност копнея да се върна във времето, а не на някакво място, а нито Еда, нито Ел предлагат подобно нещо на хората. Когато най-после влязохме в едно миниатюрно заливче, сякаш отхапано от брега на малък остров, и Пиотре нададе радостен вик при вида на дома си, изпитах завист.

Уеб застана до мен и прекъсна валянето ми в собствената ми меланхолия.

— Оставих Пъргав да помага на Шишко да си обуе обувките. Ще се радва отново да стъпи на суша, макар да не го признава. Вече не го мъчи морска болест. Болните му бели дробове изсмукват силата му. Както и носталгията.

— Знам. Но на кораба не мога да направя нищо и за двете. Надявам се като слезем да му намеря удобно местенце и да му осигуря спокойствие, почивка и добра храна. Обикновено това е най-добрият лек за подобни заболявания.

Уеб кимна съчувствено. Продължихме да стоим мълчаливо и да гледаме брега. На носа стоеше самотно момиче с развяна шаячна пола и наблюдаваше приближаването ни. Овце и кози пасяха из камънака около момичето. От малки къщички, сгушени една до друга сред хълмовете, се издигаха струйки дим. Един-единствен кей се издаваше в малкия залив. Не виждах никакви признаци на градче. Момичето на носа вдигна ръце над главата си и махна три пъти. Помислих си, че ни приветства, но може би съобщаваше на жителите на селцето за пристигането ни, защото след малко по водещия към брега път се появиха хора. Някои се качиха на кея. По брега се разтичаха деца, викаха развълнувано.

Моряците майсторски приближиха кораба до самия кей. Пиотре ме изненада, като благодари отривисто на екипажа на Глигана. Отново си дадох сметка, че си имаме работа с два съюзени клана, а не с един. Явно Пиотре и екипажът разглеждаха това като голяма услуга и вероятен дълг.

Това стана още по-ясно от начина, по който слязохме. Пиотре бе пръв и когато стъпи на кея, тържествено се поклони на събралите се да го посрещнат жени. Имаше и мъже, но те стояха отзад и едва след като бе посрещнат топло от по-възрастните жени на клана, Пиотре отиде при тях, за да разменят приветствия. Забелязах, че малцина са на възраст да бъдат воини, а и те бяха осакатени от този занаят. Имаше само старци и момчета, не повече от десетгодишни. Намръщих се и се опитах да предам мисълта си на Сенч.

Или мъжете им не смятат за подобаващо да ни посрещнат, или са се скрили някъде.

Отговорът му бе слаб и тънък като струйка дим.

Или са били избити по време на Войната на Алените кораби. Някои кланове са претърпели тежки загуби.

Усещах, че се напряга, и оставих контакта да се разпадне. В момента Сенч си имаше достатъчно други грижи. По-скоро с Осезанието, отколкото с Умението долових безпокойството и разочарованието на принца. Причината бе ясна. Елиания не бе сред посрещачите.