Робин Хоб - Съдбата на Шута

— Благодаря.

Нямаше нужда да питам. Различността на Шишко го правеше неприемлив като гост в майчиния дом. Е, поне бяха проявили достатъчно мъдрост да не ни настаняват с гвардейците. Въпреки това ми се налагаше да споделя статута на прокуден с Шишко. Макар да не харесвах интригите в двора на Пророците, се чувствах зле, когато бях разделен от Предан и Сенч. Знаех, че тук сме в опасност, но най-голямата опасност винаги е онази, за която не знаем. Исках да чувам каквото чува Сенч, да съм в пълно течение с преговорите. Но Сенч не можеше да настоява да ни настанят до принца, а някой трябваше да остане с Шишко. Логичният избор падаше върху мен. Всичко беше разумно, но това ни най-малко не намали разочарованието ми.

Едностайната каменна къща бе чиста, макар да миришеше на запусната. Явно не бе обитавана през последните месеци, но имаше дърва и съдове за готвене. Кацата бе пълна догоре с прясна вода. Имаше маса и столове, както и легло с две одеяла в ъгъла. Слънцето осветяваше пода през единствения прозорец. Случвало ми се беше да живея и на по-лоши места.

Докато го настанявахме в леглото, Шишко не каза почти нищо. Гърдите му свиреха от вървенето и бузите му бяха зачервени, но това бе руменина на болен, който се е преуморил. Събух му обувките и го завих с одеялата. Подозирах, че тукашните нощи са мразовити дори през лятото, и се запитах дали двете завивки ще са му достатъчни.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита Уеб. Пъргав вече стоеше нетърпеливо на прага, готов да продължи към майчиния дом, който се намираше през две улици.

— Не от теб, но Пъргав ще ми е необходим за известно време. — Очаквах ужасения му и смутен поглед, но той не можеше да промени решението ми. Извадих монети от кесията си. — Иди на пазара. Нямам представа какво ще намериш. Бъди много учтив, но ни донеси нещо за ядене. Месо и зеленчуци за супа. Пресен хляб, ако има. Плодове. Сирене, риба. Всичко, каквото можеш да купиш с тези пари.

По лицето му ясно личеше, че се разкъсва между нервността и момчешкото нетърпение да изследва непознатото място. Пуснах парите в шепата му с надеждата, че островитяните ще приемат монети от Шестте херцогства.

— После — добавих и го видях как трепва — се върни при кораба. Ридъл ще се погрижи за багажа, но искам да донесеш още завивки. Достатъчно, за да има за постелки за теб и мен, както и още одеяла за Шишко.

— Но аз трябва да съм в майчиния дом с принца, Уеб и всички… — Млъкна разочаровано, когато поклатих глава.

— Трябваш ми тук, Пъргав.

Той хвърли поглед към Уеб, сякаш търсеше подкрепата му. Лицето на майстора на Осезанието си остана спокойно, но той пак попита:

— Сигурен ли си, че не мога да ти помогна с нещо?

— Всъщност… — И почти се смразих, когато открих колко ми е трудно да моля. — Ако нямаш нищо против да наминеш по-късно, бих се радвал на няколко часа за себе си. Освен ако принцът няма нужда от теб.

— Ще дойда. Благодаря, че помоли.

Последните му думи бяха искрени, а не проява на вежливост. Настъпи тишина, докато ги обмислях. Беше похвала, че най-сетне съм в състояние да го помоля за услуга. Когато погледите ни се срещнаха, осъзнах колко дълго съм мълчал, но лицето му си оставаше все така спокойно и търпеливо. Отново изпивах чувството, че ме следи, но не както ловец следи дивеча си, а като дресьор, който се опитва да се сприятели с недоверчиво животно.

— Аз ти благодаря — отвърнах.

— И може би ще отида с Пъргав до пазара, тъй като ми е любопитно да разгледам градчето. Обещавам обаче, че няма да се туткаме. Мислиш ли, че малко сладки ще убедят Шишко да хапне, ако случайно намерим хлебарница?

— Да. — Гласът на Шишко бе слаб и треперещ, но се зарадвах на тази проява на интерес. — И сирене — добави той с надежда.

— В такъв случай може би е най-добре да потърсите най-напред сладки и сирене — казах и се обърнах с усмивка към Шишко, но той извърна поглед от мен. Още не ми беше простено. Знаех, че ще трябва да постъпя зле с него най-малко още два пъти, при отплаването ни обратно към Цайлиг и при заминаването за Аслевял. Изобщо не исках да мисля за пътуването до дома. Изглеждаше ми безнадеждно далеч.

Уеб и Пъргав излязоха; момчето бъбреше щастливо, мъжът отговаряше не по-малко възторжено. Всъщност се радвах, че отиват заедно. Едно момче в непознат град лесно може да обиди някого, без да иска, или да се изложи на опасност. Въпреки това се чувствах изоставен, докато ги гледах как се отдалечават.

Пропъдих вълната самосъжаление и насочих мислите си към онези, за които ме бе грижа. Опитах се да не се питам какво се е случило с Хеп или Шута, след като напуснах Бъкип. Хеп беше разумен момък. Трябваше да му се доверя. А Шутът се бе справял със собствения си живот — или животи — дълги години и без моята помощ. Все пак ме измъчваше мисълта, че сигурно ми е бесен някъде в Шестте херцогства. Хванах се, че докосвам сребристите отпечатъци, които пръстите му бяха оставили върху китката ми. Не го усетих, но въпреки това прибрах ръце зад гърба си. Отново се запитах какво ли е казал на Бърич и дали изобщо се е срещнал с него.